Последният оракул

После нагласи бялата си шапка и се облегна тежко на бастуна си. Изкуцука най-отпред и извика на руски:

— Доброе утро!

И продължи без никакво запъване, явно владееше езика добре. Елизабет разбра само две думи — „Лондон Таймс“. Мастерсън се опитваше да ги представи като специални пратеници на вестника.

Войникът свали оръжието си.

— Вие сте англичанци.

Мастерсън кимна, изобразил широка и леко смутена усмивка на лицето си.

— Говорите английски. Чудесно. Загубихме се и не знаем как да стигнем до хотел „Полисия“. Дали не бихте били така добри да ни заведете там?

Ако се съдеше по усилно набръчканите им чела, войниците май не го бяха разбрали докрай. Мастерсън използваше слабото им познаване на английския език, за да ги обърка и отклони от подробностите на съшитото си с бели конци прикритие. Ако не друго, войникът с пушката поне беше схванал накъде са тръгнали.

— Гостиница „Полисия“? — попита той.

— Да! Браво. Бихте ли ни завели там?

Войниците си размениха няколко бързи фрази на руски. Накрая единият сви рамене, а другият кимна и се обърна.

В същия миг някъде зад тях мотоциклетен двигател раздра тишината на призрачния град. Мотор с мигаща синя лампа и страничен кош изскочи на улицата откъм затвора, понесъл двама войници с кожени шапки. Е, дотук с късмета ни, горчиво си помисли Елизабет. Двамата на мотора крещяха на руски към тях.

И войниците, които щяха да ги водят в хотела, застинаха насред крачка.

— Загазихме — каза Мастерсън и бутна Елизабет към улицата. — Бягай!

Росауро се завъртя на пета и изрита по-близкия войник в лицето. Чу се пукот на счупена кост и мъжът залитна тромаво назад. Другият вдигна оръжието си, но Лука го изпревари. От рамото на войника бликна кръв, инерцията на куршума го завъртя, все едно го е ритнало муле, но оръжието оживя в ръцете му и стакатото на автоматична стрелба се плисна към тях в полукръг.

Мастерсън се обърна да прикрие Елизабет с тялото си, а Лука и Росауро се проснаха на земята. Професорът връхлетя отгоре й и я събори на колене. Пистолетът на Лука изтрещя отново и автоматичната стрелба секна.

Мастерсън се плъзна настрани и се свлече на пътя. Елизабет беше усетила куршумите, които разкъсаха тялото му. Той се търколи по гръб. Под него кръвта се събираше на локва.

— Хейдън!

Той й махна да върви, като все така стискаше бастуна си.

— Бягай!

Мотоциклетът ревеше по улицата към тях.

Росауро я издърпа на крака.

Лука стреля по мотоциклета, но машината свърна и намери прикритие зад някакви изоставени коли. Войникът в коша отвърна на стрелбата и куршумите се забиха в паважа до краката им.

— Съжалявам, Елизабет — повтори Мастерсън. На устните му изби кървава пяна.

— Хейдън… — Тя вдигна ръка пред устата си, неспособна да намери думи, с които да му благодари и прости.

Ала той изглежда го прочете в очите й, защото кимна едва доловимо и спокойна усмивка разведри за миг лицето му.

— Върви… — изрече с последни сили той и очите му се затвориха.

Росауро я повлече по улицата към следващата пресечка. Лука продължи да стреля в движение… а после пистолетът му замлъкна, останал без патрони. Стрелбата откъм мотоциклета все така ги гонеше по петите.

Росауро тичаше покрай сградите и насърчаваше с викове спътниците си, докато един ръждясал камион не ги прикри временно от куршумите.

— Зад ъгъла! — извика тя.

Само че нямаше как да стигнат дотам.

Мотоциклетът изрева отново зад тях — бързо щеше да ги догони сега, когато стрелбата откъм бегълците беше секнала.

Елизабет погледна през рамо. Докато мотоциклетът лавираше между труповете по улицата, Мастерсън се претърколи с последни сили и мушна бастуна си в предните спици. Яката дървесина се сцепи, а мотоциклетът се изправи на предната си гума и се преобърна. Плъзна се по неравния паваж, като хвърляше искри и оставяше кървава диря след себе си.

— Бързо! — пришпори ги Росауро.

Ревът на мотоциклетния двигател навярно беше прикрил стрелбата, но така или иначе трябваше да се махнат оттук по най-бързия начин. Стигнаха до завоя и продължиха по пресечката. На триста-четиристотин метра По-нататък се издигаше голям хотел, прясно боядисан и ярко осветен. Няколко лъскави черни лимузини бяха паркирани до бордюра.

Забързаха натам. Лука захвърли празния пистолет и всички се постараха да пооправят и изтупат дрехите си от прахта. Когато наближиха хотела, забавиха крачка и поеха спокойно към входа. Никой не ги спря. Хотелът беше почти празен — двама от шофьорите на лимузините седяха във фоайето, а на рецепцията се размотаваха няколко служители. Изглежда всички други бяха отишли на церемонията. Росауро тръгна към рецепцията.