Тримата мускетари

— Това само увеличава желанието ни да узнаем истинските — отвърна англичанинът.

— Вие играхте срещу нас, без да знаете имената ни — напомни му Атос, — и това не ви попречи да спечелите два наши коня.

— Вярно, но ние рискувахме само пистолите си; сега рискуваме кръвта си: човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.

— Имате право — съгласи се Атос. Той дръпна настрани един от четиримата англичани, с когото трябваше да се бие, и му пошепна името си.

Портос и Арамис направиха същото.

— Това задоволява ли ви? — запита Атос своя противник. — И смятате ли, че съм достатъчно знатен благородник, за да ми направите честта да кръстосате шпагата си с мене?

— Да, господине — каза англичанинът, като се поклони.

— Е? А сега искате ли да ви кажа нещо? — продължи студено Атос.

— Какво? — запита англичанинът.

— По-добре щяхте да направите, ако не бяхте искали да ви кажа името си.

— Защо?

— Защото ме смятат за мъртъв, защото има причини да желая никой да не знае, че съм жив, и аз ще бъда принуден да ви убия, за да не се разкрие тайната ми.

Англичанинът погледна Атос, като мислеше, че се шегува: но Атос не се шегуваше ни най-малко.

— Господа — запита Атос, като се обръщаше едновременно към другарите си и към техните противници, — готови ли сме?

— Да — отвърнаха в един глас англичани и французи.

— В такъв случай да започнем — рече Атос.

И тутакси осем шпаги блеснаха от лъчите на залязващото слънце и борбата започна с ожесточение, напълно естествено за хора, които бяха двойни врагове.

Атос се биеше така спокойно и методично, сякаш се намираше във фехтовална зала.

Портос, излекуван навярно от прекалената си самоувереност при приключението си в Шантии, се биеше изкусно и предпазливо.

Арамис, който трябваше да довърши третата песен от поемата си, бързаше като човек, който няма време.

Атос пръв уби противника си: нанесъл му беше само един удар, но както го беше предупредил, ударът беше смъртоносен — шпагата прониза сърцето му.

Портос втори просна противника си на тревата: пронизал му беше бедрото. Тогава, понеже англичанинът, без да се противи повече, му предаде шпагата си, Портос го взе на ръце и го пренесе в каретата му.

Арамис притисна така здраво противника си, че той отстъпи петдесетина крачки, после побягна с всички сили и изчезна сред дюдюканията на слугите.

А д’Артанян — той чисто и просто се отбраняваше; после, когато видя, че противникът му е много уморен, изби със силен удар шпагата му. Като видя, че е обезоръжен, баронът отстъпи две-три крачки; но в същия миг се подхлъзна и падна по гръб.

Д’Артанян с един скок се намери върху него и опря шпагата си на гърлото му.

— Можех да ви убия, господине — каза той на англичанина, — вие сте в ръцете ми, но аз ви подарявам живота заради вашата сестра.

Д’Артанян изпитваше безкрайна радост; той беше осъществил предварително скроения план, при мисълта за който по лицето му бяха цъфнали усмивките, за които говорихме.