Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
А в това време щеше да се помъчи да разбере коя е милейди. Милейди беше разговаряла с човека в черната мантия, значи го познаваше. А според д’Артанян човекът с черната мантия беше отвлякъл госпожа Бонасийо и втория път, както я беше отвлякъл първия път. С други думи, когато казваше, че като отива да търси милейди, той отива да търси същевременно Констанс, д’Артанян лъжеше наполовина, а това не е голяма лъжа.
Като размишляваше така и пришпорваше от време на време коня си, д’Артанян измина пътя и стигна в Сен Жермен. Той мина край вилата, където след десет години щеше да се роди Луи XIV. Когато прекосяваше някаква съвсем безлюдна улица, оглеждайки се наляво и надясно дали няма да открие следа от своята прелестна англичанка, той видя на долния етаж на една хубава къща, която според тогавашния обичай нямаше никакъв прозорец към пътя, познато лице. Това лице се разхождаше по тераса, украсена с цветя. Планше пръв го позна.
— Господине — обърна се той към д’Артанян, — не познавате ли тая особа, която се е зазяпала?
— Не — отвърна д’Артанян. — И все пак съм положителен, че не за пръв път виждам това лице.
— Разбира се, дявол да го вземе — възкликна Планше. — Това е бедният Любен, слугата на конт дьо Вард, когото вие така добре наредихте преди един месец в Кале по пътя за вилата на началника на пристанището.
— А, да, да! — сети се д’Артанян. — Сега го познах. Мислиш ли, че той ще те познае?
— Не мисля, господине, той беше толкова изплашен, че не вярвам да ме е запомнил както трябва.
— Добре! Иди тогава поприказвай с него — рече д’Артанян — и разбери дали господарят му е жив.
Планше слезе от коня си и отиде право при Любен, който наистина не го позна. Двамата слуги започнаха да разговарят най-приятелски, а д’Артанян сви с двата коня в тясна уличка; той заобиколи една къща и се върна да присъствува на разговора зад някакъв плет от лещак.
Като наблюдава известно време иззад плета, той чу шум от кола и видя, че пред него спря каретата на милейди. Нямаше никакво съмнение — вътре беше милейди. Д’Артанян се прилепи към шията на коня си, за да вижда всичко, без да го виждат.
Милейди показа прелестната си руса глава през вратичката и даде някакво нареждане на прислужничката си.
Последната, хубаво двадесет-двадесет и две годишно момиче, жива и подвижна, истинска прислужничка на знатна дама, скочи от стъпалото, където стоеше според обичая по онова време, и тръгна към терасата, където д’Артанян беше забелязал Любен.
Д’Артанян проследи прислужницата с поглед и видя, че тя тръгва към терасата. Но случайно някой отвътре беше извикал Любен и Планше бе останал сам, като гледаше на всички страни къде е изчезнал д’Артанян.
Прислужницата се приближи до Планше, когото сметна за Любен, и му подаде някаква малка бележка.
— За вашия господар — прошепна тя.
— За моя господар ли? — запита учуден Планше.
— Да, и много бързо. Вземете веднага.
След две минути тя изтича към каретата, която предварително бе обърната в оная посока, откъдето беше дошла, качи се на стъпалото и каретата потегли.
Планше повъртя бележката в ръцете си, после, свикнал да се подчинява, без да разсъждава, слезе от терасата, сви в уличката и на двадесетина крачки срещна д’Артанян, който бе видял всичко и идеше насреща му.
— За вас, господине — рече Планше и подаде на момъка бележката.
— За мене ли? — зачуди се д’Артанян. — Положителен ли си?
— Дявол да го вземе! Положителен съм! Прислужничката каза: „За твоя господар“. Аз нямам друг господар освен вас, тъй че… Ех, хубаво девойче е тая прислужничка!
Д’Артанян отвори писмото и прочете следното: „Едно лице, което се интересува от вас повече, отколкото може да се каже, иска да знае кой ден ще бъдете в състояние да се разходите в гората. Утре в хотела «Златно поле» един лакей, облечен в черно и червено, ще чака вашия отговор.“
— Охо — каза си д’Артанян, — какво съвпадение! Изглежда, че аз и милейди сме загрижени за здравето на едно и също лице. Е, Планше, как е със здравето добрият господин дьо Вард? Не е ли умрял?
— Не, господине. Той бил толкова добре, колкото може да бъде добре човек с четири рани от шпага, защото, без да ви укорявам, вие ранихте четири пъти тоя любезен благородник и той бил още много слаб, тъй като е загубил почти всичката си кръв. Както ви казах, господине, Любен не ме позна и ми разказа открай докрай целия случай.
— Много добре, Планше, ти си крал на слугите. А сега качвай се на коня и да догоним каретата.