Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Тих и хладен, това беше точно онзи смях, който убийците издават, преди да се захванат за работа с ножа.
— Така ли?
Странен акцент. От къде ли идваше? Не беше френски… нито унгарски…
Както и да е. Мисълта, че някой беше използвал Холи, го направи по-силен и по-висок, отколкото беше в действителност.
— Знам какво направи онази вечер.
— Бих ти предложил стол, но както виждаш имам само един.
— Няма да се застоявам. — Грег направи крачка напред. — Знам какво й се е случило. Не го е искала.
— Искаше секс.
Шибано копеле.
— Била е заспала.
— Така ли? — Върхът на ботуша са задвижи нагоре-надолу. — Външният вид, също както и душата, може да бъде подвеждащ.
— За кого, по дяволите, се смяташ?
— Аз съм собственикът на тази прекрасна къща. Ето кой съм. Аз съм този, който даде разрешение да си играете наоколо с всички тези камери.
— Можеш да се сбогуваш с всичко това. Няма да рекламирам подобно място.
— О, мисля, че ще го направиш. В природата ти е.
— Не знаеш нищо за мен.
— Мисля, че е точно обратното. Ти не знаеш нищо за себе си. Между другото, докато свършваше, тя извика твоето име.
Това окончателно разгневи Грег и той направи още една крачка напред.
— На твое място бих бил по-внимателен — предупреди гласът. — Нали не искаш да бъдеш наранен? Минавам за ненормален.
— Ще се обадя в полицията.
— Няма за какво. Двама възрастни, по взаимно съгласие и така нататък.
— Тя е била заспала!
Ботушът се раздвижи и стъпи здраво на пода.
— Внимавай с тона, момче.
Преди да успее да отвърне на оскърблението, мъжът се наведе напред… И Грег изгуби способността си да говори. В онова, което виждаше под светлината на лампата, нямаше никаква логика. Беше портретът. От дневната на долния етаж. Само че жив и дишащ. Единствената разлика се състоеше в това, че косата му не беше опъната назад, а се спускаше на червеникавочерни кичури по раменете му, които бяха два пъти по-широки от тези на Грег.
О, боже… Очите му приличаха на залязващо слънце, блестящи и с прасковен цвят.
Напълно хипнотизиращи.
И действително донякъде налудничави.
— Бих предложил — заговори непознатият със странния си акцент — да се разкараш от този таван и да се върнеш при своята прекрасна дама…
— Потомък на Ратбун ли си?
Мъжът се усмихна. Да, добре… Нещо със зъбите му съвсем не беше наред.
— Имаме някои общи неща, наистина.
— Боже.
— Време е да си тръгнеш и да завършиш малкия си проект. — Вече не се усмихваше, което беше донякъде успокояващо. — И ще ти дам един съвет вместо ритника отзад, който съм изкушен да ти тегля. Няма да е зле да се грижиш за жената малко по-добре, отколкото го правиш напоследък. Тя изпитва истински чувства към теб, за което не е виновна, а и очевидно ти не ги заслужаваш… Иначе не би излъчвал такава силна миризма на вина. Късметлия си, че я имаш до себе си, така че спри да се държиш като сляп глупак.
Грег не се стъписваше лесно, но дори животът му да зависеше от това, не знаеше какво да отговори. Откъде този непознат знаеше толкова много?
А и мисълта, че Холи е била с друг, му беше непоносима… Но пък беше произнесла неговото име.
— Помахай ми за довиждане. — Ратбун вдигна ръка и изимитира помахване на дете. — Обещавам да оставя жената на мира, стига ти да спреш да я пренебрегваш. Сега върви.
По рефлекс Грег вдигна ръка и помаха, а после краката му го поведоха към вратата.
Господи, слепоочията го боляха. Господи… Защо беше… Къде… Мозъкът му спря да функционира, сякаш беше блокирал. После слезе долу на втория етаж. Отправи се към стаята си.
Съблече дрехите си и легна в леглото само по боксерки. Отпусна пулсиращата си глава на възглавницата до Холи и я придърпа към себе си, като се мъчеше да си спомни…
Трябваше да направи нещо. Какво беше… Третия етаж. Трябваше да се качи на третия етаж… Нов прилив на болка замъгли съзнанието му, което не само уби желанието му да ходи някъде, но и интереса му към всичко случващо се в таванското помещение над тях. Затвори очи и получи много странно видение за някакъв непознат, чието лице му се струваше познато… Но после заспа дълбоко и вече нищо нямаше значение.
43.
Проникването в съседното имение не представляваше никакъв проблем. След като известно време бе наблюдавал къщата, Дариъс не беше забелязал никакво движение извън стените на дома и беше обявил, че двамата с Тормент могат да влязат… Така че го направиха. Дематериализираха се от малката горичка, разделяща двата имота, за да приемат форма в близост до кухненското крило… А после направо влязоха в къщата през масивната дървена врата.