Аферата „Зелда“
- Автор: Грегори Филиппа
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-170-2
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аферата „Зелда“». Краткое содержание книги:
Зелда може да прави всичко, което Изобел не може: изрича неизреченото, нарушава табута и отприщва желания. Изобел и агентът й, Трой, се наслаждават на тази необузданост, на зашеметяващия успех на лудата си идея, но Изобел долавя някаква заплаха зад красивата маска. Осъзнала дълбоко спотаените си копнежи, тя все пак търси сигурността и уюта на съпружеската любов. Но и у дома познатото се е променило…
Смяна на идентичност, забранени страсти и предателства се преплитат в тази великолепна история за измама и самоизмама, за литературни мистификации и издателски трикове — и най-вече за любовта в различните й превъплъщения.
— Иска ми се да постоя още с теб, но се налага да те оставя. Мъри иска да отида да видя едни нови клиенти тази сутрин. Не са кои да е, а лорд и лейди Делби, представи си. Искат да ремонтират стария си открит басейн, Мъри се надява да успее да ги убеди да му позволят да строи около него и да го префасонира в закрит.
— Ще ти трябва ли колата?
— Да. Да те оставя ли у Мъри по пътя?
Изобел се поколеба.
— Ако си сигурен, че той няма нищо против да бъда там.
— Разбира се, че няма — каза Филип просто. Надигна се от стола си и с лекота се наведе да завърже връзките на обувките си. — Той те покани, нали?
— Каза ли нещо вчера, след като се прибрах?
— Не. Защо да казва?
— Не успях да свърша никаква работа — призна Изобел. — Когато си дойде вкъщи да вземе папката, която му трябваше, сигурно е видял, че екранът е празен. Не свърших нищо вчера сутринта.
— Е, той не ти е шеф — каза Филип. — Не мисля, че изобщо е забелязал.
Изобел се поколеба. Нещо в нежеланието й да отиде в къщата на Мъри най-сетне проникна в съзнанието на Филип. Той вдигна поглед към нея и се засмя.
— Не бъди толкова глупава — каза той ободрително. — Той е човек с опростено мислене и няма никаква представа как точно работи един писател. Предложи ти офиса си. Едва ли го е грижа дали пишеш велик роман или играеш „Тетрис Макс“ по цял ден. Защо би трябвало да го е грижа?
Изобел отиде неохотно да си вземе палтото. За да отиде да работи в къщата на Мъри днес, беше сложила дълга тъмносиня пола, елегантен тъмносин комплект от блуза и жилетка, тъмносин чорапогащник и тъмносини обувки с доста високи токчета.
— Изглеждаш добре — отбеляза Филип, когато тя слезе по стълбите. — Доста издокарана.
— О, нали знаеш — каза Изобел несвързано.
Отидоха заедно до колата; Изобел автоматично се насочи към шофьорското място.
— Мога да карам — каза Филип.
Изобел се отдръпна.
— Наистина си много по-добре. Дадох си сметка дори само като те видях да се навеждаш с такава лекота, за да си вържеш връзките на обувките.
Той й отвори вратата с дружелюбен вежлив жест и каза:
— Знам. Забележително е, нали?
Двайсет и осем
Изобел отново седеше в канцеларския стол на Мъри и хвърляше потайни, коси погледи към книжата на бюрото му, към саксийното растение с розови листа в суха пръст върху перваза на прозореца, към безличните, обикновени химикалки в поставката до телефона.
Заставяйки се да се концентрира, тя включи компютъра и решително напечата в най-горния край на страницата новото заглавие на новия роман на Зелда Виър: „Любящият призрак“. Щеше да й се наложи да предвиди минимум по десет страници за една глава с приемлив обем, а се налагаше да напише три глави. Реши да започне съвсем просто в началото.
Светлината се процеждаше през обикновените муселинови завеси — горещата лятна слънчева светлина се процеждаше през обикновените муселинови завеси, и яркият блясък събуди детето, което спеше в леглото — в украсеното с дърворезба легло. Франсин Шавие отвори очи — сините си като метличина очи — за поредния прекрасен ден в дома си във фермата в Прованс. Вече чуваше шепот на гласове и жуженето на бойлера в дестилационния цех за лавандула. Познатото изтънчено ухание на прясно, чисто лавандулово масло полъхна откъм отворения прозорец. Франсин го вдъхна, без да мисли за него, отметна назад завивките си — безупречно изпраните чаршафи, и стъпи върху голите дъски на пода.
Изобел кимна със задоволство. Клавишите потракваха успокояващо под пръстите й, обичаше почукването им, което говореше за напредък в работата. Харесваше й как движи пръсти бързо, без да гледа. Беше се учила да пише на машина, без да гледа клавишите, по настояване на баща си, който никога не беше очаквал от нея научна кариера, и беше работила като временна секретарка през повечето от летните си ваканции. Увереното почукване на пръстите й по клавишите беше толкова голямо удоволствие за нея, колкото сигурно изпитва един художник от чувственото полагане на боята. Писането на Изобел се случваше в мозъка й, в острия й, трениран интелект, и се изразяваше в танцуващите върхове на пръстите й по клавиатурата.