Оцеляват само силните [bg]

Ако Сангър наемеше кола, Петра щеше да съобщи на Даниел компанията, модела и регистрационния номер и да се опита да настигне колата на Даниел — тъмнозелен форд „Ескорт“, за да се включи в следенето.

По същия начин щяха да постъпят и ако някой приятел посрещнеше адвоката.

Ако Сангър вземеше такси и Даниел се окажеше шофьорът, израелецът щеше да се обади на Петра и да съобщи посоката, преструвайки се, че разговаря с диспечерката. Ако друг таксиметров шофьор отмъкнеше клиента, Конър щеше да тръгне първа, да ги следи и да чака, докато Даниел се измъкне от опашката с таксита пред летището.

По един или друг начин, самоопределилият се шеф на евгениката щеше да бъде следен.

Петра още не се бе обадила.

Изглежда я биваше. Тиха, сериозна, делова. Засега всички ченгета от Лос Анджелис, с които Даниел се бе запознал, бяха добри. Независимо от мнението на Зев.

Шабат… Въпреки това Даниел беше доволен, че прави нещо. Особено след като си пропиля следобеда в занаятчийското училище на Мелвин Майърс.

Там нямаше нищо необичайно. Изглежда наистина подготвяха инвалиди да си намерят работа. Даниел не можа да се срещне с Дарлийн Гросперин и се задоволи с кратък разговор с млада социална работничка на име Вероника Уий.

Всеки от двамата мислеше, че другият е темата на разговора.

Усмихнатата, любезна госпожица Уий му обясни, че училището има добро име, работи от двайсет години, финансирано е от правителството и предлага пълна програма от образователни услуги, включително работа и съвет от психолози. А, да, вероятно ще имат нещо за Даниел, но едва когато след два месеца започне другият срок. Той можел да попълни заявление и отново да им се обади.

Тя му даде куп листа — формуляри за кандидатстване, брошури за правата на инвалидите, възможности за стипендии и информация за училището.

Даниел потърси някаква следа за смъртта на Мелвин Майърс — некролог или помен, но на информационното табло имаше само обяви.

Удаде му се възможност да вмъкне Майърс в разговора с госпожица Уий.

— Да, той беше убит — каза тя. — Какъв ужас… Откровено казано, кварталът не е безопасен, господин Коен.

Да, Вероника Уий беше откровена.

Нямаше какво друго да му съобщи.

Таксито пред него се придвижи напред и той го последва.

Изчака реда си на опашката, после пак се нареди най-отзад. Надяваше се, че няма отново да се озове отпред, преди да е пристигнал Сангър.

Телефонът иззвъня.

— Той е тук. Самолетът му кацна по-рано — каза Петра. — Никой не го посрещна. Носи дипломатическо куфарче и две чанти. Качва се на ескалатора. Аз съм на трийсет крачки след него. Едър е. Горе-долу колкото Майло. Облечен е в синьо сако с позлатени копчета, сиво-кафяв панталон и тъмносиньо поло. Черна коса, сресана назад. Очила с рамки от черупка на костенурка. Сериозно и мрачно лице. Куфарчето и едната чанта са маслиненозелени, а другата чанта — черна… Сега подминава такситата… Тръгва към… „Ейвис“. Изглежда вече е попълнил документите за взимане кола под наем.