Вещиците: Лашър [bg]

— Всели се в тези ръце, гледай през очите му, говори с устата му, живей с дъха му и с ударите на сърцето му.

Стаята като че се изду и после се сви, въпреки че, разбира се, не стана нищо такова. Всички предмети затракаха и шумът заприлича на едва доловимо мърморене — бутилките тропаха, камбанки звънтяха, капаците на прозорците се удряха от вятъра — и тогава малкото бебе започна да се променя пред очите ми. Крайниците му се задвижиха координирано, а личицето му стана злобно или пък просто възрастно.

То вече не беше дете, а зловеща кукла, или нещо от този род. Въпреки че не се беше променило физически, в него се бе вселил възрастен мъж, който го движеше и говореше през устата му с клокочещ глас:

— Аз съм Лашър. Вижте ме.

— Расти, укрепвай! — извика Маргьорит, стиснала юмруци. — Жулиен, накарай го да порасне. Вгледай се в ръцете и краката му и им заповядай да пораснат.

Аз го направих и за мое изумление ръцете и краката на истина започнаха да се издължават. Очите на детето — бледосини като на всяко новородено, изведнъж станаха тъмнокафяви, косата му също потъмня, сякаш попи някаква тъмна течност.

Кожата му пък започна да изсветлява — цветът пулсираше по бузите му. Краката му за миг се протегнаха като пипала. И после малкото създание умря. Просто умря. Изпищя за последно и умря.

Маргьорит го грабна от леглото и го запрати към огледалото на тоалетката. Бебето се удари в него, опръска го с кръв, но не го счупи. Търкулна се на земята — едно безименно мъртво дете сред нейните парфюми, помади и гребени.

Стаята отново потрепери. Той беше близо, но пак не успя. Над нас се спусна студ. Сякаш Лашър бе отнесъл цялата топлина със себе си.

Майка ми седна на пода и заплака.

— Винаги става така. Стигаме толкова далече и после съдът се оказва твърде слаб, за да го поеме. Той унищожава онова, което променя. Как изобщо ще се въплъти? Сега е така изморен от стореното, че няма да дойде при нас. Трябва да чакаме да се събере отново, нищо не може да се направи.

Бях омагьосан от видяното. Исках да изляза и да го запиша, но тя ме спря.

— Какво да направим, че той да се въплъти? — попита ме.

— Не зная, може би не трябва да опитваш с дете, а с тяло на мъж. Намери някой слабоумен или парализиран, който вече е близо до смъртта, някой, който няма да може да му противостои повече от едно дете. И тогава виж дали Лашър ще се справи.

— Но той каза, че трябва да порасне от малко дете. Малко дете, като бебето в яслите.

— Така ли каза? Кога? — попитах я аз и запомних това, заедно с останалото, което се бе изплъзнало от устата му.

— Ще се роди от малко дете, от най-могъщата вещица, но бебето трябва да е съвсем малко, като бебето Исус. О, само да можехме да го въплътим сега, помисли си какво бихме могли да направим и тогава, тогава, ще върнем и мъртвите по същия начин.