Медичите. Кръстниците на Ренесанса [bg]

Джулио е отгледан в двореца Медичи и получава най-доброто хуманистично образование, което може да се купи с парите на семейството. На четиридесет и пет години е достатъчно възрастен, за да си спомня вечерите на една маса с Лоренцо Великолепни и как седи заедно с младия Микеланджело и бъдещия Лъв X, докато слушат хора като Полициано и Пико дела Мирандола, които обсъждат философията и рецитират поезия. Климент VII наследява красотата на убития си баща, макар че лицето му е по-скоро мрачно и навъсено, отколкото усмихнато. Наследява и уменията на своя дядо Козимо де Медичи, свързани с финансовите дела, но има силна склонност към неговата легендарна предпазливост, която кара новия папа да се колебае, когато трябва да вземе важни решения. Но за разлика от своя братовчед Лъв X разбира много от изкуство.

Разточителното покровителство на Лъв X прави Рафаело богат, но неговият по-млад и по-предпазлив братовчед кара художника да се развива. Кардинал Джулио де Медичи поръчва на Рафаело последния му шедьовър „Преображение“, който остава незавършен заради преждевременната смърт на художника през 1520 година на тридесет и седем години. В това произведение Рафаело стига далеч отвъд характерната за него изящност и лекота, за да изобрази едно треперещо от вълнение и многообразно човечество, изпълнено с благоговение пред чудотворното преображение на Христос. Това е работа с вътрешно напрежение и колоритност, при която спускащият се мрак обгръща въздушната лекота на възвисилия се Иисус. Като такава можем да я смятаме за отражение на духовността на Климент VII, който въпреки своята светска нерешителност и нерядко мрачно излъчване води вътрешен живот, озарен от непоклатима вяра.

Може би именно тези характерни черти отговарят на въпроса защо той толкова харесва Микеланджело, който въпреки своята дълбока и очевидна вяра, в най-добрия случай е труден и непредсказуем човек на изкуството. Кардинал Джулио наглежда работата на Микеланджело по капела Медичи във Флоренция, а по време на понтификата си като Климент VII му поръчва да нарисува „Страшния съд“ в Сикстинската капела. Според Кондиви Климент VII смята, че „разнообразието и величието ще предоставят едно по-широко поле на Микеланджело, за да докаже силата, която е в него.“ Папата знае какво прави, макар че няма да доживее да види тази поразителна фреска в целия й блясък. Тълпите от осъдени хора, някои възвисяващи се, но мнозинството хвърлени надолу в чистилището и огньовете на ада, са лесно разпознаваеми като ренесансови образи. Това обаче не е опростеното средновековно изображение на пламъците и сярата, тук виждаме човечеството във всичките му превъплъщения от светците до най-виновните грешници. Фреската напомня, че дори силните и уверени в себе си хуманисти ще се изправят пред Страшния съд — в основата си Ренесансът, въпреки всички трансформации, остава религиозно явление, а идеите, които го променят, все още са в зародиш.