Торбарите [bg]

Рина се вторачи в приближаващата камера. Нищо не стана.

— Стой! — викна Дънбар. Прекрачи гневно на сцената.

— Що за жена си ти? — разкрещя се насреща й той.

— Клод, моля те! — простена тя.

Той я изгледа хладно.

— Пет месеца правим този филм. Работех ден и нощ поради една-единствена причина. Искаше да докажеш, че си актриса. Е, направих всичко, каквото можех. Няма да наруша целостта на този филм в последната сцена само заради твоята неспособност. Искаш да бъдеш актриса — добре, докажи го! Играй!

Обърна й гръб и се отдалечи. Норман покри лице с ръцете си. Всеки ден му струваше десет хиляди долара. Защо ли въобще се залови!

— Действие!

Леко разтвори пръсти и погледна към сцената. Чу Дънбар тихо да говори на Рина:

— Така, така, сега пристъпваш. Поглеждаш надолу и ги съзираш. Най-напред Пол, после Джоузеф. Виждаш револвера в ръката на Джоузеф и разбираш какво се е случило. Сега почваш да вдигаш очи. Мъртви са, мислиш си ти. Може и да не си ги обичала, но си живяла с тях, използувала си ги. Може би за миг единият от тях ти връща късче от паметта — паметта, която си загубила и не можеш да си възвърнеш. Но за частица от секундата воалът се вдига. И твоят брат, или баща ти, или може би детето, което никога не си имала, лежи на пясъка в краката ти. Сълзите бликват в очите ти.

Ръцете на Норман бавно се плъзнаха по лицето му. Той притаи дъх и пристъпи встрани от камерата, която блокираше взора му. Рина плачеше. С истински сълзи.

Дънбар продължаваше да шепне:

— Сълзите са дошли, но воалът пак се спуска и ти не можеш да се сетиш защо плачеш. Сълзите секват и очите ти са сухи. Сега се обръщаш и се заглеждаш в пустинята. Там някъде, из самотните пясъци, някой те чака, някой с твоята памет… Ти ще намериш този човек. Тогава наистина ще знаеш коя си… Тръгваш към пустинята… бавно… бавно… бавно…

Гласът на Дънбар заглъхна, когато Рина започна да се отдалечава, и дори гордата, изправена осанка на гърба й сякаш молеше за милост. Норман се огледа. Целият екип се беше захласнал по Рина. Бяха забравили всичко на сцената, с изключение на нея. Почувствува влага в очите си. Проклетата сцена бе трогнала дори него.

— Стой! — гласът на Дънбар бе дрезгав, но ликуващ. — Готово! — отпусна се изтощен на стола.

Сцената се превърна в лудница, всички ръкопляскаха. Дори и коравосърдечният, изпечен екип, все стари ветерани, се хилеше. Норман изтича на сцената и възбудено сграбчи ръката на Рина.

— Беше вълшебна, малката! — заяви той. — Великолепна!

Рина го погледна. Сякаш в първия миг не го разпозна, после очите й се избистриха. Погледна към Дънбар, седнал на стола, заобиколен от операторите и помощниците си, после отново към Норман.

— Наистина ли смяташ така?