Торбарите [bg]

— Не е име — отсече бързо Норман. — Пиесата е важна за нас. Трябва да й осигурим печалба. Рина никога не е правила филм, който да не донесе печалба.

— Може — съгласи се Дънбар. — Но може ли да играе?

— Няма по-добра актриса в Холивуд. Вие сте режисьор. Идете следобед у дома й с ръкописа и сам ще видите.

— Мистър Норман…

Обаче Норман вече го бе уловил под ръка и го водеше към вратата.

— Бъдете справедлив, мистър Дънбар. Дайте възможност на момичето, поработете с него. После, ако все още мислите, че не става, ще видим.

Продуцентът така ловко се бе отървал от него, че сам не разбра как се озова пред затворената врата, наблюдаван от трите секретарки.

Усети лицето си да пламва и за да прикрие смущението си, отиде до момичето, което се намираше най-близко до вратата.

— Бихте ли ми казали къде живее мис Марлоу? — запита той. — И как се стига дотам.

Секретарката се усмихна.

— Мога да направя нещо повече, мистър Дънбар — каза делово тя и взе телефона. — Ще наредя кола да ви вземе и да ви закара.

Следобедът, преди да отиде в дома на Рина, Клод Дънбар се отби в едно кино, където се въртеше последният й филм. Наблюдаваше екрана със смесица от очарование и ужас. Несъмнено момичето бе прекрасно. Можеше дори да види, че в нея имаше нещо животинско, което дразнеше инстинктите на известна част от публиката. Ала не беше подходящ тип за пиесата, която щеше да снима на филм.

Момичето в пиесата беше сериозно, вглъбено, наплашено. При опитите да си възвърне паметта, изглеждаше измъчено, изтощено, смазано от горещината на пустинята. Фактът, че е жена, предизвикваше желанието у мъжете, а не физическата й пищност. И чак при кулминацията на пиесата се разкриваше коренът на нейните страхове — собствената й склонност към похот.