Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— За какво техническо оборудване става дума?
— Ще отнеме дни, може би дори седмици, за да анализираме.
Нова вълна от въпроси. Роко посочи към друг репортер.
— Роджър?
— За каква сума беше застрахована колекцията?
— Сто милиона долара.
Над тълпата премина впечатлен шепот.
— Каква е всъщност действителната й цена? — настоя репортерът.
— Музеят никога не я е оценявал. Следващият въпрос — господин Уърт от Ен Би Си.
— Колко струва „Сърцето на Луцифер“?
— Не може да бъде оценен. Но ми позволете да подчертая, че очакваме да си върнем диамантите — до един.
Колъпи рязко пристъпи напред.
— Колекцията на музея се състои предимно от „фенси“ диаманти — ще рече, цветни — повечето от които са толкова необичайни, че могат да бъдат разпознати дори само по цвета и шлифовката. Това важи с особена сила за „Сърцето на Луцифер“. В света не съществува друг диамант с неговия наситен канелен цвят.
Нора видя как Смитбак прекоси кадифеното въже, за да се присъедини към останалите представители на пресата и размаха ръка.
Роко го посочи и присви очи.
— Смитбак от „Таймс“?
— „Сърцето на Луцифер“ се счита за най-красивия диамант в света, нали?
— За най-красивия цветен диамант, да. Поне така ми бе казано.
— В такъв случай как ще обясните това на нюйоркчани? Как ще ни обясните загубата на този уникален скъпоценен камък? — Гласът му внезапно затрепера от емоцията. На Нора й стори, че Смитбак влага целия си гняв от смъртта на Марго в този въпрос. — Как музеят позволи това да се случи?!
— Никой не е позволявал — каза Роко отбранително. — Охраната в зала „Морган“ е най-сложната в света.
— Както изглежда, не е достатъчно сложна.
Врявата се усили и отново изригнаха въпроси. Роко махна с ръка.
— Моля ви! Позволете ми да говоря.
Шумът премина в разтревожен шепот.
— Музеят дълбоко съжалява за загубата на „Сърцето на Луцифер“. Ние разбираме, че това е важно за града, а също чака — за страната. Ще направим всичко, за да си го върнем. Моля ви да проявите търпение и да дадете на полицията време да свърши работата си. Господин Карлсън от „Поуст“?
— Въпросът ми е към президента Колъпи. Как вие лично, като шеф на музея, възнамерявате да поемете отговорност за това?
Шумът отново се усили, но внезапно утихна, когато Колъпи вдигна ръце.
— Истината е — каза той, — че всяка охранителна система, измислена от човек, може да бъде преодоляна от човек.
— Това е по-скоро фаталистична гледна точка — продължи Карлсън. — С други думи, вие признавате, че музеят не може да гарантира сигурността на колекциите си.
— Ние определено гарантираме сигурността на нашите колекции — прогърмя гласът на Колъпи.
— Следващият въпрос! — извика Роко. Но репортерите бяха докопали плячка и нямаха намерение да я изпускат.
— Бихте ли обяснили какво разбирате под гарантиране! Най-забележителният диамант в света е бил току що откраднат, а вие ни казвате, че сигурността му е била гарантирана?
— Мога да обясня. — Лицето на Колъпи се изду от гняв.
— Тук май нещо не се връзва — извика Смитбак.
— Казах това, защото „Сърцето на Луцифер“ не е измежду откраднатите диаманти! — изкрещя Колъпи.
Настъпи внезапна тишина. Роко се обърна и погледна удивено към Колъпи, което направи и комисар Рокър.
— Извинете, сър… — подзе Роко.
— Тишина! Аз съм единственият човек в музея, посветен в това, но предвид обстоятелствата не виждам смисъл да пазя повече тази информация. Камъкът върху поставката бе копие — истински диамант, но получен по изкуствен начин и оцветен при радиоактивна обработка. Оригиналният диамант „Сърцето на Луцифер“ винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага — застрахователната компания не би го позволила.
Той вдигна глава, очите му блестяха триумфиращо.
— Крадците, които и да са те, са откраднали един фалшификат!
Отново заваляха въпроси от всички страни. Но Колъпи просто избърса челото си и се оттегли.
— Пресконференцията се закрива! — обяви Роко. — Край на въпросите!
Но от възбудата и виковете бе ясно, че за никакъв край не може да става и дума и че тепърва ще има още много, много въпроси.
58
Часове наред пътуваха през пусти крайбрежни градчета. Утрото бе преминало в студен мрачен ден, а от оловно сивото небе шибаше остър вятър. Д’Агоста унило слушаше полицейските честоти и тревогата му нарастваше все повече: Свързаните с тях разговори на полицията рязко бяха секнали — не само заради диамантения обир, при все че това бе основната тема на повечето канали, но и защото най-вероятно бяха преминали на секретни честоти, които не можеха да бъдат уловени от радиостанцията им.