Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Изправи се и се втурна в банята, дръпна рулото тоалетна хартия от поставката му и измъкна картонения цилиндър в средата с рязко движение. После отново се спусна към вратата като допря единия край на цилиндъра до ухото си, а другия промуши през пролуката отдолу.
Сега чуваше много по-добре: шумолене на дрехи, подреждане на някакви предмети, звук от отваряне на ключалка.
Последва внезапно, рязко поемане на въздух. А след това дълбока тишина. Така изтекоха пет минути.
После до слуха й долетя странен и ужасяващ звук: тихо, измъчено ридание, почти като предсмъртния стон на ранено животно. Надигаше се и спадаше напевно и изведнъж се извиси в писък на чисто, непоносимо терзание. Беше нечовешко, сякаш се откъсваше от устните на жив мъртвец, бе най-злокобният звук, който някога бе чувала — и идваше от него…
56
Таксито спря срещу сградата на „Таймс“. Смитбак нетърпеливо подписа разписката за кредитната карта — пътуването му бе излязло 425 долара — плащаше с картата, която бе взел от апартамента си. Подаде хартийката обратно на шофьора, който я взе намръщено.
— Къде е бакшишът? — промърмори той.
— Ти шегуваш ли се? С парите, които току що ти платих можех да отида със самолет до Аруба.
— Виж, приятелче, плащам гориво, застраховка, имам какви ли не други разноски…
Смитбак затръшна вратата и влезе в сградата, спринтирайки към асансьора. Щеше да отиде при Дейвис, да уведоми шефа си, че се е върнал и да се увери, че мястото му не се е овакантило, след което се канеше да се отправи към музея и да потърси Нора. Беше девет и четвърт: не я бе заварил в апартамента, значи явно бе тръгнала за работа.
Той натисна копчето за трийсет и третия етаж и зачака, докато асансьорът благоволи да се вдигне. Кабинката потегли нагоре с вбесяваща мудност. Леко иззвъняване извести пристигането му и той изскочи и хукна по коридора, спирайки пред вратата на Дейвис само за миг, колкото да успокои дишането си и да приглади непокорната си коса, която винаги изглежда щръкваше във възможно най-неподходящия момент.
Пое си дълбоко дъх и почука вежливо.
— Отворено е — долетя глас отвътре.
Смитбак прекрачи прага. Слава богу: Хариман не се виждаше наоколо.
Дейвис вдигна поглед от бюрото си.
— Бил! Казаха ми, че си в „Сейнт Люк“, на прага на смъртта.
— Възстанових се бързо.
Дейвид го погледна изпод вежди.
— Радвам се да те видя толкова дебел и щастлив. — Той направи пауза. — Предполагам, че ще ми дадеш бележка от доктора си.
— Разбира се, разбира се — запелтечи Смитбак. Бе предположил, че Пендъргаст ще се погрижи за това, както за всичко останало.
— Избра си удобно време да изчезнеш. — Гласът на Дейвис бе натежал от ирония.
— Не съм избирал. То ме избра.
— Седни.
— Ами аз тъкмо се канех да…
— О, извини ме. Не съобразих, че имаш спешен ангажимент.
Когато чу ледените нотки в гласа му, Смитбак реши да седне. Умираше да види Нора, но нямаше нужда да нервира Дейвис още повече.
— Брайс Хариман успя да поеме щафетата по време на твоето неразположение — както убийството на Дюшам, така и другото в музея, тъй като полицаите твърдят, че са свързани…
Смитбак се наведе напред.
— Извинете, споменахте за някакво убийство в музей? Кой музей?
— Ти май наистина не си в час. Нюйоркският природонаучен музей. Преди три дни намушкаха един куратор…
— Кого?
— Не съм чувал името. Не се безпокой, тази история отдавна я пое Хариман. — Той извади голяма кафява папка. — Вместо това виж какво имам за теб тук. Голяма работа е и ще бъда откровен с теб, Бил: изпитвам леки опасения да я поверя на някой с разклатено здраве. Мислех си и нея да дам на Хариман, само че той вече е претоварен, пък и беше излязъл, когато новината изскочи преди двайсет минути. Миналата нощ в музея е станал голям грабеж. Изглежда там напоследък се случват доста неща. Ти имаш връзки, писал си книга за мястото, така че статията е твоя, въпреки опасенията ми.
— Но кой…
Дейвис побутна папката към Смитбак.
— Някой е опразнил диамантената зала по време на смяна в охранителните системи. Ще има пресконференция в десет. Пропускът ти е тук. — Той хвърли поглед на часовника си. — Имаш половин час, затова най-добре се размърдай.
— За убийството в музея… — започна Смитбак отново. — Кой е убитият?
— Както казах, никой важен. Някоя си новоназначена на име Грийн. Марго Грийн.
— Какво!? — Смитбак усети, че е сграбчил стола, олюлявайки се. Това беше невъзможно. Просто невъзможно.