Сърцето на Луцифер

— Пет минути.

Изчака ги да излязат и прочисти гърлото си. Стискаше визитката в ръка, а лицето му бе леко порозовяло.

— Кой стои зад този безобразен слух, господин Смитбак?

Смитбак преглътна. Трябваше да прозвучи убедително.

— Това не е точно слух, сър. Дойде от конфиденциален източник, който не мога да разкрия. Но проведох няколко разговора и проверих. Може да се окаже, че има нещо вярно.

— Смятам, че е съвсем неприемливо. Имам си достатъчно тревоги и без това. Трябва да е някаква ексцентрична спекулация, която не заслужава внимание.

— Не съм убеден, че това е разумно.

— Защо? Не се каните да публикувате неподкрепени от нищо клевети като тази в „Таймс“, нали? Уверението ми, че диамантът е в безопасност при нашите застрахователи би трябвало да ви е достатъчно.

— Вярно е, че „Таймс“ не публикува слухове. Но както казах, имам надежден източник, който твърди, че това е вярно. Не мога да го игнорирам.

— По дяволите!

— Нека ви задам един въпрос — рече Смитбак, стараейки се гласът му да прозвучи като въплъщение на разума. — Кога за последен път видяхте лично „Сърцето на Луцифер“?

Колъпи му хвърли изпитателен поглед.

— Трябва да е било преди четири години, когато подновихме договора.

— Изследва ли го специалист-гемолог (Специалист по скъпоценните камъни. — Б.пр.) по онова време?

— Не. Този камък не може да бъде сбъркан… — Гласът на Колъпи замря, щом разбра колко слаб е аргументът му.

— Вие откъде знаете, че това е бил истинският камък, д-р Колъпи?

— Направих съвсем разумно допускане.

— Точно в това е загадката, нали? Истината е — продължи Смитбак благо, — че всъщност не знаете със сигурност дали „Сърцето на Луцифер“ все още е в трезора на застрахователната компания. И дали, ако там има скъпоценен камък, е истинският.

— Това е една абсурдна теория на конспирацията — възкликна директорът и отново закрачи напред-назад из стаята. — Нямам време за подобни неща.

— Не бихте желали да оставите история като тази извън контрол. Знаете, че подобни слухове прояват склонност да заживяват свой живот. А и аз трябва да пусна статията си тази вечер.

— Статията? Каква статия?

— Във връзка с твърденията, за които ви споменах.

— Само посмейте да я публикувате, и адвокатите ми ще ви схрускат за закуска!

— Да се заемат с „Таймс“? Съмнявам се. — Смитбак говореше меко и изчакваше, давайки време на Колъпи да обмисли нещата, за да стигне до неизбежно предначерталото заключение.

— Проклятие! — изруга Колъпи и се завъртя на пета. — Предполагам, че просто трябва да го донесем тук и да удостоверим автентичността му.

— Любопитно предложение — кимна Смитбак. Колъпи не спираше да крачи.

— Ще трябва да е публично, но, естествено, при здрава охрана. Не можем да поканим всеки срещнат да дойде и да гледа.

— Мога ли да се осмеля да кажа, че всичко, от което се нуждаете е „Таймс“? Останалите ще запеят нашата песен. Винаги го правят. Ние създаваме общественото мнение.

Колъпи се завъртя.

— Може би сте прав. — Последва нова разходка из стаята и ново обръщане. — Ето какво ще направя. Ще повикам гемолог, който да удостовери, че камъкът, който се съхранява от нашите застрахователи, действително е „Сърцето на Луцифер“. Ще свършим това точно там, в сградата на застрахователна компания „Уърлд“ и то при най-строга охрана. Вие ще сте единственият журналист вътре и, да ви вземат мътните, по-добре напишете статия, която да разсее слуховете веднъж завинаги.