Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
XXII
В спалнята на стария Кнопф неочаквано се появява един призрак. Минава известно време, докато позная фелдфебела в ярката обедна светлина. Значи той още е жив и се е довлякъл от леглото си до прозореца. Сивата глава над сивата нощница е втренчила поглед в света.
— Погледни — казвам на Георг. — Той не иска да умре мърцина. Старият боен кон иска да хвърли последен поглед по посока на Верденбрюкските фабрики за ракия.
Ние го наблюдаваме. Мустаците му висят като жалки храсти над устата. Очите му имат оловен цвят. Кнопф гледа опулено още известно време, след това се маха от прозореца.
— Това беше последният му поглед — казвам аз. — Трогателно, че дори един такъв закоравял кожодер иска още веднъж да погледне света, преди да го напусне завинаги. Сюжет за Хунгерман, социалния поет.
— Той хвърля втори поглед — отвръща Георг.
Зарязвам копирния апарат „Престо“, на който хектографирам каталози за нашите представители, и се връщам до прозореца. Фелдфебелът отново е там. Той високо вдига нещо зад блестящите стъкла на прозореца и пие.
— Лекарството! — казвам аз. — Дори най-грозната развалина не може да се раздели с живота! Втори сюжет за Хунгерман.
— Това не е лекарство — отвръща Георг, който има по-силни очи от мене. — Лекарство не се държи в ракиена бутилка.
— Как?
Отваряме нашия прозорец. Блясъкът на стъклото изчезва и аз виждам, че Георг има право; старият Кнопф пие от едно недвусмислено ракиено шише.
— Умна идея на жена му — казвам аз, — да му налее вода в ракиена бутилка, за да пие така по-лесно. Защото той няма вече ракия в стаята си; всичко е претърсено.
Георг клати глава:
— Ако това беше вода, той отдавна щеше да запрати бутилката през прозореца. Откакто познавам стареца, той употребява вода само за миене, и то твърде неохотно. Това е ракия, която е останала скрита въпреки претърсването на къщата, и ти, Лудвиг, виждаш едно величествено зрелище; един човек излиза смело срещу съдбата си. Старият фелдфебел иска да падне на полето на честта, вкопчен в гърлото на врага.
— Не трябва ли да извикаме жена му?
— Мислиш ли, че тя може да му отнеме бутилката?
— Не.
— Лекарят му даде най-много няколко дни. Каква е разликата?
— Каквато е между християните и фаталистите.
— Господин Кнопф! — викам аз. — Господин фелдфебел!
Не зная дали ме е чул, но той прави едно движение, което изглежда като поздрав с бутилката. След това отново я слага до устата си.
— Господин Кнопф! — викам пак. — Госпожо Кнопф!
— Много късно! — казва Георг.
Кнопф сваля бутилката. Той прави още едно кръгово движение с нея. Ние очакваме, че ще се строполи. Лекарят заяви, че всяка капка алкохол е смъртоносна за него. След малко Кнопф изчезва в дъното на стаята като труп, който бавно потъва във водата.
— Красива смърт — казва Георг.
— Трябваше да кажем на семейството му.
— Остави ги на мира. Старият беше чума. Те се радват, че стана така.
— Не съм сигурен. Привързаността избира странни пътища. Може да им дойде на ум да му изпомпят стомаха.
— Той така ще се бори против това, че ще получи удар или ще му се пукне черният дроб. Но телефонирай на лекаря, ако това ще успокои съвестта ти. Казва се Хиршман.
Обаждам се на лекаря.
— Старият Кнопф току-що изпи една малка бутилка ракия — казвам аз. — Видяхме го от прозореца.
— На един път ли?
— Мисля, че на два пъти. Какво значение има това?
— Никакво. Попитах само от любопитство. Нека почива в мир.
— Нищо ли не може да се направи?
— Нищо, — казва Хиршман. — Той така и така щеше да умре. Учудвам се, че въобще можа да издържи до днес. Поставете му надгробен камък във форма на бутилка.
— Вие сте безсърдечен човек — казвам на лекаря.
— Не безсърдечен, а циничен. Вие би трябвало да знаете разликата! Нали сте от бранша! Цинизъм е сърце с отрицателен знак отпред, ако това ви утешава. Изпийте една глътка в памет на отпътувалия в царството небесно пияч на ракия.
Затварям телефона. Обръщам се към Георг и му казвам:
— Мисля, че наистина е крайно време да напусна нашата професия. Тя прави човека прекалено груб.
— Тя не прави човека груб, а го затъпява.
— Още по-лошо. Тя не е професия за член на Верденбрюкската поетическа академия. Къде остава дълбокото удивление, ужасът, страхопочитанието пред смъртта, щом човек я оценява в пари или в паметници?
— Остава доста от тях — казва Георг. — Но аз те разбирам. Хайде сега да отидем при Едуард и мълчаливо да изпием по една чаша в памет на стареца.
Връщаме се следобед. Един час по-късно от жилището на Кнопф прозвучава шум и рев.