История на парите (от пясъчника до киберпространството)

Големите финансови институции — „Саломон Бръдърс“, Ситибанк, холандската ING Банк, „Голдман Сакс“ — понякога прибягват до подобни трикове, за да коригират курса на дадена валута леко нагоре или надолу. Въпреки тези краткосрочни мерки обаче в дългосрочен план поведението на пазара е сумарен резултат от хиляди индивидуални решения, взети от хиляди инвеститори, основани на тяхната собствена информация, анализи и индивидуални интереси, нужди и цели. Понякога губещите в тази игра са други големи финансови институции; най-често обаче от това губят данъкоплатците, които правителствата използват, за да подпрат националната валута, когато тенденцията е към спад, или да я задържат ниска, за да стимулират експорта.

Дилърите, които търгуват от името на частни инвеститори, трябва да са най-бързи и най-хитри. Ако постоянно губят пари на клиентите си, те твърде скоро ще загубят самите клиенти. Националните банки не са длъжни да се ръководят от подобни съображения; в крайна сметка те работят за съответните правителства, а целта на едно правителство не е толкова да реализира печалба, колкото да преследва определена монетарна целесъобразност за момента — да свива или разширява паричната маса, да задържи курса висок или да го остави постепенно да се смъкне. Дейността на банкерите бюрократи се оценява не по това колко пари са спечелили или загубили, а по това дали са успели да реализират политическата си цел. Ако хазната загуби пари, виновен е пазарът, не те. При това загубата е винаги за сметка на данъкоплатците, независимо дали самите те съзнават това, или не; загубата е част от цената на държавното управление. По този начин държавата субсидира валутните спекулации. Без намесата на правителството печалбата от тази дейност би била болезнено малка. Колкото повече държавните банки се опитват да контролират валутния пазар, толкова повече пари могат да се спечелят с валутни спекулации; правителството на практика винаги се опитва да върви срещу пазара — т.е. то е вечният губещ.