Отмъстителите

Донесох найлонова торба за боклук от кухнята и хлипайки, започнах да събирам парчетата. Дори не съм чула кога е изключил телевизора — днес Так и Сет явно имат фестивал, посветен на „МотоКопс 2200“ — но в миг край мен изникна сянка, която ме накара да вдигна глава — видях Сет. Отначало мислех, че е Так — цяла седмица Сет никакъв го няма и изобщо не се показва — после забелязах очите. И двамата използват едни и същи очи, и човек би предположил, че по нищо не се променят, че няма как да се променят, но всъщност се различават. Очите на Сет са светлокафяви и са способни да изразяват толкова много емоции, колкото Так не е и сънувал.

— Счупих чинията от мама — обясних му. — Това беше единственият ми спомен от нея, а изведнъж я изпуснах.

В този миг ми стана толкова тъжно, че скръстих ръце на колене, похлупих глава и се разревах. Сет застана до мен и ме прегърна. В този миг се случи нещо фантастично. Не мога да го обясня с точност, но беше толкова хубаво, че в сравнение с него находката при Джан в Мохонк е най-обикновено преживяване. Так умее да ме кара да се чувствам зле — всъщност дори отврателно, сякаш целият свят е едно кално блато, в което бъка от червеи като мен. Так обича да ми е гадно. Облизва лошите чувства направо от кожата ми, сякаш съм захарна пръчка. Зная, че го прави.

А това усещане бе тъкмо обратното… и дори много по-силно. Сълзите ми престанаха, а тъжното чувство бе заменено от радост и… не точно екстаз, но нещо подобно. Обзе ме такова спокойствие и оптимизъм, сякаш просто няма начин всичко да не завърши както трябва. Сякаш езва ли не всичко вече беше както трябва, а аз просто не можех да го проумея. Това усещане ме изпълваше с радост, както хубавата храна те изпълва със задоволство, когато си много гладен. Чувствах се обновена.