Ангел с часовников механизъм

Следите от битката бяха навсякъде. Изкривени парчета метал, счупени спици, петна от кръв, смесващи се с локви машинно масло. Докато приближаваше към стълбите, Уил настъпи и парче от слънчобрана на Джесамин. Стисна зъби и продължи напред.

И там, свит до едно от стъпалата, беше Томас, притворил очи. Неподвижен в локва кръв. На пода до него, встрани от ръката му, лежеше меч. Острието му беше назъбено, сякаш с него са разбивани скали. От гърдите на младежа стърчеше парче метал. Приличаше на отскубната част от резачка или някаква подобна метална част, помисли си Уил, докато коленичеше до Томас.

Гърлото му се сви. В устата си усещаше вкус на метал и гняв. Той рядко тъжеше по време на битка и пазеше емоциите си за по-късно — тези, които още не се бе научил да погребва толкова дълбоко, че да не ги чувства. Което правеше от дванайсетгодишна възраст. Сърцето го болеше, но гласът му остана спокоен, когато заговори:

— Сбогом, приятелю Томас — той се протегна, за да затвори очите на момчето. — Аве…

Една ръка го хвана за китката. Смаян, Уил погледна надолу, когато Томас отвори широко очи, бледи от приближаващата смърт.

— Недей — каза той с видимо усилие, — аз не съм ловец на сенки.

— Защитил си Института — отвърна Уил, — справил си се не по-зле, от който и да било от нас.

— Не — Томас притвори очи изтощен. Гърдите му едва се надигаха. Ризата му бе поаленяла от кръвта. — Ти щеше да ги прогониш, господарю Уил. Знам, че щеше.

— Томас — прошепна Уил.

Искаше да каже — не говори и всичко ще се оправи, когато другите се върнат. Но Томас нямаше да се оправи, никога вече. На Уил му се прииска Джем да е тук вместо него. Джем бе този, който трябва да е до теб, когато умираш. Джем можеше да говори така, че всичко да изглежда наред, докато Уил смяташе, че са малко ситуациите, в които не влошава положението.