Престъпления с неочакван край. Том 2 [bg]

— Времената са трудни — съгласи се Бил.

— Времената са трудни тук, обаче са трудни и навсякъде другаде — Грег изглеждаше като пиян, но Слоан не усещаше мирис на алкохол. В стаята не се забелязваха други питиета, освен двете бутилки зад прашната витрина на бюфета — порто „Ню Йорк“ и евтино бренди. — Времената са трудни и за търговците, обзалагам се. Дори за търговци като теб, дето могат да продават всичко.

— Нещо май не ти харесвам, Грег? — попита Слоан, без да повишава глас.

— Защо, няма такова нещо — отвърна другият. Но стоманеносивите му очи говореха точно обратното. — Откъде пък ти хрумна?

— Сигурно е от жегата — намеси се Агнес в ролята на помирител. — Гледах по новините. По CNN. Какво прави жегата. Бунтове в Детройт, горски пожари в Калифорния. Тази жега подлудява хората.

— Подлудява значи? — обърна се към нея Грег. — Подлудява.

— Нямах предвид теб — бързо се оправда жената.

Грег отново погледна Слоан.

— Нека да питаме нашия господин Търговец дали съм луд?

Слоан си даде сметка, че след четири или пет минути може да се озове в душещата хватка на татуирания си събеседник. Нямаше да се даде толкова лесно на заядливеца, но пък щеше да дойде полиция и да се появят куп усложнения.

— Е, кво ще кажеш?

— Изобщо не ми изглеждаш луд.

— Казваш това, щото не искаш разправии. Може би ти нямаш душа на търговец. Може би имаш душа на лъжец… — Грег изтри лицето си с ръце. — По дяволите, от мен се изля вече цял галон пот.

Слоан усети, че мъжът губи контрол. Забеляза на стената витрина за оръжие. В нея имаше две пушки. Започна да преценява колко бързо може да стигне до нея. Дали Бил беше толкова глупав, че да я остави незатворена със заредена пушка вътре? Защо пък не?

— Нека да ти кажа нещо… — започна Грег заплашително, като потропваше с потни пръсти по облегалката на фотьойла.

На вратата се позвъни.

За момент никой не помръдна. После Грег стана и отиде до вратата. Отвори я.

Отвън стоеше здравеняк с дълга коса.

— Някой да е звънил за Пътна помощ?

— Аз — надигна се бързо Слоан. После се обърна към Агнес и Бил: — Благодаря, че ми позволихте да използвам телефона.

— Няма проблем.

— Сигурен ли сте, че не искате да останете? Мога да приготвя нещо за вечеря. Моля ви — сега вече отчаянието на бедната жена бе съвсем очевидно.

— Не, трябва да вървя — поклати глава Слоан.

— Аха — намеси се Грег — Дейв трябва да си ходи.

— Проклета горещина — обади се автомонтьорът. — Вътре е по-горещо отколкото навън.

Изобщо не можеш да предположиш колко е напечено, помисли си Слоан и тръгна към камиона.