Престъпления с неочакван край. Том 2 [bg]

Случаят е приключен.

Или поне така изглежда…

Но Анди Картър не приключи историята дотук. Той добави още един неочакван детайл. В самия край читателите научават, че сержантът е бил използван като изкупителна жертва от истинския Удушвач. Който, както се оказва, е самият автор.

След публикуването на първия му роман, авторът изпада в писателска криза, не е в състояние да напише втори роман и това буквално го подлудява. Отчаян, той си внушава, че може да стимулира таланта си като разиграва на живо сцени от романа си. Така издебва и удушава две жени точно както го е направил неговият герой.

Но тези убийства не възвръщат способността му да пише и той изпада в още по-дълбока депресия. Нещо повече — получава писмо от свой почитател, който е усетил нещо подозрително в приликите между някои пасажи в романа и действителните престъпления. Авторът няма избор: среща се с почитателя си в къщата край езерото, пребива го до смърт, скрива тялото в гаража и прикрива изчезването на мъжа като се обажда от негово име на шефа и на хазяина, че се налага непредвидено да напусне града.

Авторът вярва, че е в безопасност. Но неговото спокойствие не трае дълго. Появява се репортерът, който е открил подчертаните пасажи и разследването се подновява. От полицията се обаждат и искат да им предостави писма от негови почитатели. Авторът разбира, че единственият начин да се предпази е да насочи полицаите по грешна следа. Затова се съгласява да се срещне с тях, но в действителност пристига в града един ден преди уговорената среща с детектива, влиза тайно в къщата на сержанта, подхвърля някои уличаващи го дрехи, взети от домовете на убитите жени и открадва чук и визитна картичка. След което отива до вилата на мъртвия си почитател и използва инструмента, за да смаже черепа на разложеното тяло, като скрива чука с няколко косъма от мъртвеца по него във варел за нафта. Визитката пъха в портфейла. На следващия ден се появява в полицията с писмото, което ги отвежда до вилата край езерото и, естествено, до сержанта.

Авторът, който е поканил нищо неподозиращия сержант на вечеря, отнема пистолета му, принуждава го да спре колата и излиза от нея. После го застрелва, поставя оръжието до ръката на мъртвия полицай и стреля отново във въздуха, за да има следи от барут по пръстите на мъжа (писателите разбират от съдебна медицина почти колкото ченгетата). Авторът вади пушка от багажника, поставя я при сержанта, после се качва в полицейската кола, където поема дълбоко дъх и се прострелва в корема — възможно най-повърхностно.

После се довлича до шосето, за да изчака някоя минаваща кола да му се притече на помощ.

Във финалната сцена авторът се връща вкъщи, за да се опита да поднови творчеството си, след като буквално се е измъкнал невредим от убийството.

Картър довърши четенето на историята. Сърцето му биеше силно от гордост и вълнение. Текстът се нуждаеше от доизглаждане, но като се има предвид, че не беше писал нито дума от година и нещо, резултатът беше великолепен.