Скрутатор [bg]

Машината продължи по склона. Квадрат пожълтяла трева, оцветена от различни химикали, показваше мястото, където се бе издигала шатрата на Джал-Ниш. От нея не бе останало нищо.

Изглежда стратегията на баща му се бе състояла в примамване на най-силните врагове, за да ги унищожи с неимоверно подсиленото си Изкуство. Ако бе успял, това щеше да представлява гениален удар, който би му спечелил цяла страница в Историите и вероятно мястото на Гор.

Но черният златогребенест лиринкс бе насочил магията обратно към Джал-Ниш. Накрая самият скрутатор бе свършил работата на врага си, посичайки повечето от командирите си в рамките на един съкрушителен миг. Може би все пак щеше да получи своя страница сред Историите, но тя щеше да описва глупостта му.

Пожълтялата трева бе обсипана с отломки от апаратурата на Джал-Ниш. От едно червено петно все още се издигаше разяждащ дим.

Малко по-надолу лежеше смачкана плетеница от платнище и колове. Нещо голямо бе връхлетяло върху шатрата, премазвайки я.

— Спри — обърна се Ниш към оператора си. — Трябва да погледна.

Той скочи долу, при което раненото по-рано коляно припламна, и закуца към отломките. Сред платнището лежаха единствено парчетата от масата на Джал-Ниш и някаква скъсана карта. Сандъкът, приютявал сълзите, бе строшен на парчета.

Механикът внимателно обходи мястото, но никъде не откри и следа от сълзите. Изглежда черният лиринкс ги бе отнесъл. Ако това бе така, в този момент те щяха да се намират отвъд морето.

Навсякъде лежаха тела, из които Крил-Ниш продължаваше да дири трупа на баща си. Личаха белези, че враговете са пирували — нахапани тела, оглозгани крайници, откъснати глави.

Нещо проблесна сред мръсотията — платинената маска на баща му, смачкана от тежестта на някакъв огромен крак. Ниш я преобърна с върха на ботуша си — не искаше да я докосва. Вътрешността на металния лик бе потъмняла от кръв, но това не означаваше, че Джал-Ниш е мъртъв.

Той продължи търсенето си, докато най-накрая не откри нещо по-съществено: висок черен ботуш, лъснат до огледален блясък под покриващата го прах. Джал-Ниш полагаше изключителни грижи за облеклото си. А имаше и други белези, по които механикът веднага разпозна ботуша: сложната украса, спускаща се надолу, и хитроумно изработените подметки, придаващи допълнителен ръст. Този ботуш принадлежеше на баща му. А вътре в него имаше крак, прехапан през пищяла.

Джал-Ниш бе мъртъв и изяден. Всичко бе свършило. Ниш остана загледан в отломката. Не изпитваше ужас, мъка или облекчение. Не изпитваше нищо. И това не изглеждаше правилно, без значение какво чудовище бе представлявал баща му.