Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Нахри го изгледа изпитателно.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Сигурен съм — бързо отвърна той. — Просто напоследък не спя добре. Кошмари. — Изправи се и пристъпи в светлината. — Но се радвам, че ме намери. Всъщност надявах се да… — Сивите му очи се разшириха, докато се плъзгаха по нея. — О — прошепна. — Изглеждаш… — Затвори рязко уста и извърна поглед. — Извинявай… е, как ти се харесва кабинетът ти?
Нахри го зяпна объркано.
— Кабинетът ми?
Той наклони глава на една страна.
— Кабинетът ти. Помислих си, че ще ти е приятно да имаш местенце, където да се усамотяваш между лекуването на пациенти. Като портокаловата горичка в лечебницата в двореца. Онази, където аз, ъ, се натрапих — добави смутено.
Нахри зяпна.
— Ти си построил това място? За мен?
— Бих казал, че цялото място е за теб, но да. — Али се приближи и потопи пръсти във водата. — Намерих няколко шафитски майстори от Египет и им казах да оставят въображението си да се развихри. — Той хвърли поглед назад с мъничка усмивка. — Ти винаги изглеждаше толкова привързана към старата си родина.
Старата ми родина. Нахри отново се загледа в машрабията; в този миг, ако присвиеше очи, почти можеше да си представи, че си е у дома. Можеше да си представи, че чува как мъже се шегуват с характерната интонация на Кайро, че вдъхва уханието на подправките и билките в аптеката на Якуб.
Носталгия се надигна в гърдите й, остра и светкавична.
— Толкова много ми липсва — призна си. — Все си мисля, че един ден ще престане да ми липсва, че ще се почувствам на мястото си тук… — Тя се облегна на бюрото. — Ала има дни, в които съм готова почти на всичко, за да си отида у дома. Дори ако е само за един следобед. Няколко часа, в които да се шегувам с хора на родния си език и да седя до Нил. Да бъда напълно анонимна по улиците и да се пазаря за портокали. Знаеш ли, имахме най-хубавите плодове на света — добави и нещо я задави. — Нищо в Девабад не е толкова сладко.
Али я гледаше с неприкрито съчувствие.
— Съжалявам.
Нахри поклати глава, смутена от това, че се бори със сълзите.
— Забрави — каза, бършейки грубо очите си. — За бога, сигурно ме мислиш за луда, да копнея за човешки цитруси, когато съм заобиколена от целия разкош на магическия свят.
— Не мисля, че си луда — увери я Али и се присъедини към нея пред писалището. — Това са корените ти. Те те правят онази, която си. Това не е нещо, което би трябвало да изтръгнеш от себе си.
Нахри наклони ръка и изсипа пламъчетата в шепата си в една лампа на писалището. Колко по-лесно би било всичко, ако това беше вярно тук. Мъчейки се да потисне емоциите си, тя отново се огледа из своя кабинет. Беше наистина прелестен, гоблените грееха на потрепващата светлина на лампата. Насреща й имаше стенопис, копие на сцена, каквато би могла да види в някой от древните храмове в Египет.
Жестът я трогна повече, отколкото бе вярвала, че е възможно.
— Благодаря ти — каза най-сетне. — Това… това е невероятно мило от твоя страна.
Али сви рамене.
— Беше ми приятно да го направя. — Отново се усмихна и сенките по умореното му лице намаляха мъничко. — Както обичаш да ми напомняш, длъжник съм ти.
— Винаги ще си ми длъжник. — Нахри се оттласна и седна върху бюрото. — Притежавам таланта да удължавам до безкрай дълговете на влиятелните хора.
Усмивката на Али стана по-широка.
— Напълно ти вярвам. — После обаче усмивката му се стопи. — Радвам се най-сетне да те видя. Притеснявах се за теб.
— Добре съм — отвърна Нахри, заповядвайки си да говори с безразличие. Вече бе проявила достатъчно емоции, обсъждайки носталгията си по Египет. — Освен това не съм аз тази, която заспива в празни кабинети. Как си ти? Майка ти…
В очите на Али припламна болка.
— И двамата все още сме живи — отвърна. — Което е повече, отколкото може да се каже за мнозина тук.
Което беше самата горчива истина. Нахри въздъхна.
— Е, смятам, че постъпихме правилно, като се намесихме. Много повече хора щяха да загинат, ако не ме беше довел в лагера, когато го направи.
— Знам. Просто ненавиждам това, че изборът да постъпиш правилно в Девабад като че ли винаги струва ужасно скъпо. — Лицето му посърна. — Зейнаб… реши да не идва тази вечер. Не мисля, че ще ми прости за Прокуждането на майка ни.
Нахри усети, че я залива искрено съчувствие.
— О, Али, сигурна съм, че не е вярно. — Тя докосна ръкава на дишдашата му; дрехата имаше елегантен бледосребрист цвят със среднощнотъмни райета и синьо-зелен пояс. — Та нали именно тя е избрала тази дреха.