Царство от Мед

Али помълча в продължение на няколко мига, приковал поглед в пода.

— Защото това е моят дом, Нахри, и аз… — Стисна очи, сякаш онова, което се канеше да каже, му причиняваше болка. — Не мисля, че мога да си тръгна, докато баща ми все още е на власт.

Нахри би могла да се закълне, че температурата в стаята падна рязко. Дръпна се назад, оглеждайки се инстинктивно наоколо, ала бяха сами. Вече клатеше глава, автоматична реакция на страха, който Гасан бе насадил в нея.

— Али, не бива да говориш така — прошепна. — Не и тук. Никъде.

Али я погледна умолително.

— Нахри, знаеш, че е вярно. Той е извършил ужасни неща. Ще продължи да върши ужасни неща. Не познава друг начин…

Нахри буквално запуши устата му с ръка.

— Спри — изсъска, а очите й се стрелкаха из стаята. Може и да бяха сами, ала един Господ знаеше какви очертания приемаха шпионите на Гасан. — И така вече ни е вдигнал мерника, вдигнал е мерника на мен. Нима стореното от него в шафитския лагер не е достатъчно, за да те убеди да отстъпиш?

Али бутна ръката й.

— Не — заяви разпалено. — Тъкмо обратното. Един добър цар не би допуснал подобно кръвопролитие. Един добър цар би се погрижил както девите, така и шафитите да получат справедливост, та хората да не са принудени да вземат отмъщението в свои ръце.

— Знаеш ли колко наивно звучиш? — отчаяно каза Нахри. — Хората не са толкова добродетелни. А ти не можеш да се бориш с него. Той е способен на неща, които не можеш да си представиш. Ще те унищожи.

Очите на Али лумнаха.

— Нима няма неща, които да си заслужават този риск?

Всички предупреждения на Мунтадир за по-малкия му брат изникнаха в ума й.

— Не. — Гласът й беше толкова язвителен, че самата тя едва го разпозна. — Защото стотина други ще платят цената за твоя риск.

Горчилка разкриви лицето му.

— Тогава как да се борим, Нахри? Защото знам, че искаш нещо по-добро за Девабад. Чух те в Храма, видях те да се опълчваш на баща ми. — Той махна към стаята. — Не беше ли целият смисъл на тази болница да продължим напред?

— Болницата трябваше да бъде просто стъпка — отвърна тя. — Целта й бе да осигури основа, върху която да изградим мир и сигурност между деви и шафити за деня, в който баща ти няма да е стъпил с ботуша си върху вратовете ни. Не сме стигнали там, Али. Още не.

— И колко още ще загинат, докато чакаме този ден?

Погледите им се срещнаха. В топлата сивота на очите му нямаше нищо друго, освен убеденост. Никакво коварство, никакво притворство.

И това я ужаси. Защото каквато и да бе историята им, Нахри не мислеше, че е в състояние да гледа как добрият мъж — човекът, който й бе построил този кабинет, това тихо посвещение на дома, който тя все още обичаше, мъжът, който я беше научил да чете и й беше помогнал да измагьоса пламъци за пръв път — бива екзекутиран на арената.