![Оставих те да си отидеш [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/9/ostavih-te-da-si-otidesh-bg-download.jpg)
Оставих те да си отидеш [bg]
- Автор: Макинтош Клер
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2077-2
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Оставих те да си отидеш [bg]». Краткое содержание книги:
Възхитително добър роман. Лий Чайлд
Ужасяващо и завладяващо четиво с главозамайващ обрат, който ме смаза. Толкова го харесах, че не исках да приключва. Питър Джеймс
Въздействащ, завладяващ и състрадателен. Паула Хоукинс, автор на Момичето от влака
Не мога да се сетя кой може да е и дори когато вратата се отваря изцяло и виждам слабата фигура в яркожълто палто с големи копчета, все още ми е необходима цяла секунда, за да осъзная какво точно виждам. Отварям уста, но буцата в гърлото ми пречи да говоря.
Ив прелита през стаята и ме взема в силна прегръдка.
– Толкова много ми липсваше!
Стискаме се една друга, докато хлиповете ни утихват, след което сядаме със скръстени крака върху леглото една срещу друга, държим се за ръцете, все едно отново сме деца, и стоим на долното от леглата на етажи в детската ни стая.
– Подстригала си си косата – казвам аз. – Отива ти.
Ив докосва прическата си смутена.
– Мисля, че Джеф я предпочита дълга, но на мен тази дължина ми харесва. Изпраща ти поздрави, между другото. А, и децата направиха това за теб. – Бърка в чантата си и изважда намачкана рисунка, сгъната на две, за да изглежда като картичка. – Казах им, че си в болница, и те си мислят, че имаш варицела.
Поглеждам нарисуваното – аз в легло, покрита с петна – и се засмивам.
– Липсват ми. Всички ми липсвате.
– Ти също ни липсваш. – Ив си поема дълбоко въздух. – Никога не трябваше да изричам онези неща. Нямах право.
Помня как лежах в болницата, след като Бен се роди. Никой не се беше сетил да махне кошарата отстрани на леглото ми, която ми се подиграваше през цялото време. Ив беше пристигнала, преди новините да я застигнат, но от изражението на лицето ѝ разбрах, че сестрите са ѝ обяснили положението. Добре опакован подарък беше наврян в дамската ѝ чанта, беше намачкала и скъсала хартията в опит да го скрие. Запитах се какво ли щеше да прави със съдържанието – може би щеше да намери друго бебе, което да носи дрешките, които беше купила за сина ми.
В началото не каза нищо, но после не спря да говори.
– Иън ли ти направи нещо? Той е, нали?
Обърнах се, видях празната кошара и затворих очи. Ив никога не се довери на Иън, макар той доста добре да прикриваше нрава си. Отрекох нещо да се е случило: първоначално, защото бях прекалено заслепена от любов, за да забележа пукнатините във връзката ми, а после, защото бях прекалено засрамена да си призная, че бях останала прекалено дълго с мъж, който ме наранява прекалено много.
Исках Ив да ме прегърне. Просто да ме прегърне и да прогони болката, която така болеше, че ми беше трудно да дишам. Но сестра ми изгаряше от гняв, собствената ѝ мъка искаше да получи отговори, причина и някой, върху когото да хвърли вината.
– Той е бедствие – каза тя, а аз затворих очи; не исках да слушам тирадата ѝ. – Ти може и да си сляпа за това, но аз не съм. Не трябваше да оставаш при него, когато разбра, че си бременна. Така щеше да спасиш бебето. Вината е толкова твоя, колкото и негова.
Отворих очи, бях ужасена. Думите на Ив ме изгаряха.
– Махай се – казах аз с пресипнал, но непоколебим глас. – Животът си е мой и ти нямаш право да ми казваш какво да правя. Махай се! Не искам да те виждам повече.
Ив си беше тръгнала и ме остави сама и объркана, с ръце върху празния ми корем. Не ме нараниха думите на сестра ми, а тяхната искреност. Тя просто беше изрекла истината. Моя беше вината за смъртта на Бен.
През следващите няколко седмици Ив се опитваше да се свърже с мен, но не исках да говоря с нея. Накрая се отказа от опитите си.
– Ти разбра какъв е Иън – казвам ѝ сега. – Трябваше да те послушам.
– Ти го обичаше – отвръща ми простичко тя. – Точно както мама обичаше татко.
Изправям се в леглото.
– Какво искаш да кажеш?
Следва кратко мълчание и виждам, че Ив обмисля какво да ми отговори. Клатя глава, защото изведнъж осъзнавам какво съм отказвала да приема като дете.
– Той я е биел, нали?
Сестра ми кима безмълвно.
Спомням си красивия си, умен баща, който винаги измисля нещо забавно, което да ми каже, и ме върти наоколо, дори когато бях станала прекалено голяма за подобни игри. Спомням си и майка ми, която винаги беше тиха, неприветлива, хладна. Така я мразех, задето го накара да си тръгне.
– Търпеше го с години – започва да ми разказва Ив, – но един ден след училище влязох в кухнята и го видях да я бие. Изпищях му да спре, а той се обърна и ме зашлеви през лицето.
– О, Боже, Ив! – Прилошава ми от различните детски спомени, които притежаваме.
– Той се ужаси. Каза, че много съжалява, че не ме е видял, но аз видях погледа в очите му, преди да ме зашлеви. В онзи момент той ме мразеше и вярвам, че беше способен да ме убие. Тогава нещо се промени в мама: каза му да се маха и той си тръгна, без да изрече и дума.