Оставих те да си отидеш [bg]

– Здравей – поздрави я Рей, – как си?

Джена го дари с изморена усмивка.

– Имала съм и по-добри дни.

– Преживя много. – Инспекторът отиде до леглото ѝ. – Съжалявам, че не го намерихме навреме.

– Вече няма значение.

– Чух, че си бил героят на момента, господин Матюс. – Рей се обърна към Патрик, който вдигна ръка в знак на протест.

– Съвсем не е така. Ако бях пристигнал час по-рано, може би щях да съм от полза, но бях задържан в клиниката и когато стигнах там... е... – Мъжът погледна към Джена.

– Не мисля, че щях да успея да се върна до вилата без твоята помощ – каза тя. – Все още щях да лежа на скалите и да се взирам в морето. – Жената потрепери и Рей изпита студ, въпреки топлия въздух в болницата. Как ли се беше чувствала сама на скалите?

– Казаха ли колко време ще прекараш тук? – попита инспекторът.

Джена поклати глава.

– Искат да ме задържат за наблюдение, каквото и да означава това, но се надявам да не е за по-дълго от двадесет и четири часа. – Джена погледна Рей и Кейт. – Загазила ли съм? За това, че ви излъгах кой е шофирал?

– Изопачаването на фактите е малко провинение – отговори инспекторът, – и предполагам, че всички ще се съгласят, че не е в ничий интерес да повдигаме обвинение. – Усмихна се и Джена въздъхна облекчено.

– Ще те оставим да почиваш – каза Рей и погледна към Патрик. – Ще се грижиш за нея, нали?

Напуснаха болницата и изминаха краткия път до полицейския участък на Суонзи, където ги чакаше местният инспектор, за да поговорят. Франк Ръщън беше с няколко години по-възрастен от Рей, с физика, която повече би му прилягала на игрището за ръгби, отколкото в тази служба. Мъжът ги посрещна топло и ги покани в офиса си, предложи им кафе, което отказаха.

– Трябва да се прибираме – отвърна Рей. – Иначе детектив Евънс ще увеличи доста бюджета ми за извънработно време.

– Жалко – отвърна Франк. – Всички ще ходим да хапнем малко къри – един от нашите се пенсионира и ще правим нещо като изпращане. Добре дошли сте да се присъедините към нас.

– Благодаря – каза Рей, – но по-добре да не го правим. Тук ли смятате да задържите тялото на Питърсън или желаете да се свържа с офиса ни в Бристъл?

– Ако разполагате с номера, просто ми го дайте. Ще им се обадя веднага, след като открием тялото.

– Не сте го намерили?

– Не сме – отвърна Франк. – Паднал е от скалите на около осемстотин метра от вилата на Грей, в противоположната посока на караванния парк на Пенфейш. Предполагам сте ходили там?

Рей кимна.

– Човекът, който я е намерил, Патрик Матюс, ни отведе там и не се съмнявам, че мястото е правилното. По земята има следи, които отговарят на разказа на Грей за борба и ръбът на скалата е прясно отронен.

– Но няма тяло?

– Ако трябва да бъда честен, това не е нещо необичайно. – Франк забеляза вдигнатите вежди на Рей и се изсмя. – Исках да кажа, че не е нещо необичайно да не можем да открием тялото. Понякога някой шантав гмуркач или пиян пешеходец падат от ръба на скалите и минават няколко дни – понякога и по-дълго,