Виждам те [bg]

Когато приближаваме края на Анърли Роуд, виждам един полицай в светлоотразителна жилетка да стои на пътя. Няколко конуса са затворили едното платно, на което са паркирали две полицейски коли и бял ван на криминолозите. Полицаят на пътя регулира движението. Мат спира възможно най-близо до къщата. Слиза и отваря задната врата за Кейти, след което я прегръща и я води към дома ни. Джъстин върви след тях, очите му не се отлепят от синьо-бялата полицейска лента, която се поклаща на вятъра пред къщата на Мелиса.

– Трудно е да повярваш, нали, скъпи? – питам аз. Освобождавам се от прегръдката на Саймън и хващам сина си за ръката. Той ме поглежда, все още се опитва да асимилира случилото се днес.

– Мелиса – започва той, но думите му убягват. Знам как се чувства; аз също не мога да намеря правилните думи, откакто се случи.

– Знам, скъпи.

Чакаме пред вратата, докато Саймън ни настига и я отключва. Не поглеждам към къщата на Мелиса, но дори без да я виждам, мога да си представя облечените в бяло фигури в красивата ѝ кухня.

Дали Нийл ще продължи да живее там? Кръвта вече ще е засъхнала, гладкият слой ще е потъмнял, всяка капка ще се е превърнала в люспа. Някой ще трябва да я почисти. Представям си как я търкат и мият, но плочките завинаги ще бъдат напоени със сянката на жената, умряла там.

Предната врата на къщата ни се отваря. Вътре е топло и приветливо. Успокоявам се, когато виждам добре познатата купчина връхни дрехи на парапета и разхвърляните обувки до изтривалката. Саймън застава на една страна и аз следвам Джъстин и Кейти вътре.

– Ще ви оставям – казва Мат. Обръща се да си ходи, но Саймън го спира.

– Искаш ли да влезеш да пийнем по нещо? – пита той. – Мисля, че всички имаме нужда от питие.

Мат се колебае, но само за секунда.

– Разбира се. Ще е чудесно.

Спирам се в коридора, свалям си палтото и давам своя дан към купчината с обувки до вратата. Джъстин, Кейти и Мат се насочват към дневната и чувам как бившият ми съпруг ги пита кога ще украсяваме елхата и дали искат нещо специално за Коледа тази година. Саймън излиза от кухнята с бутилка вино и няколко чаши, които стиска внимателно между пръстите на едната си ръка.

– Идваш ли? – Поглежда ме с притеснение, не знае как може да ми помогне. Усмихвам му се, за да го успокоя, и му обещавам, че ще дойда.

Предната врата все още е открехната и аз я отварям още малко. Заставам на прага и ѝ позволявам на студения полъх да обгърне лицето ми. Насилвам се да погледна към съседната къща и към градината на Мелиса с развяващата се полицейска лента.