Виждам те [bg]

Няма от какво да се тревожа. Двете ѝ ръце са стиснали врата ѝ в напразен опит да спрат струята кръв, която блика измежду пръстите ѝ и покрива ръцете ѝ. Тя отваря уста, но от нея не излиза нищо, освен някакъв дрезгав бълбукащ звук, от който устните ѝ се покриват с червена пяна. Тя се изправя, но краката ѝ отказват да я слушат, поклаща се, сякаш е пияна.

Покривам лице с ръце, като прекалено късно се сещам, че са покрити с кръв, която размазвам по бузите си. Тя създава изкуствени сенки за периферното ми зрение и изпълва ноздрите ми с мирис на метал, който кара стомаха ми да се свие.

Не изричам нищо. Какво мога да кажа?

Съжалявам?

Не съжалявам. Изпълнена съм с омраза.

С толкова омраза, че да намушкам жената, която смятах за своя приятелка. С толкова омраза, че да я наблюдавам как се бори за глътка въздух и да не ми пука от това. С толкова омраза, че да стоя безучастно, докато устните ѝ посиняват и пулсиращата кръв постепенно се превръща в едва забележима струйка. Течността, която допреди миг е бликала на тридесетина сантиметра от нея, сега тече едва, изгубила е силата си. Кожата ѝ е сива, а очите ѝ са единственото живо нещо в тази умираща черупка. Търся угризение или гняв у себе си, но не намирам. Вече е мъртва.

Мелиса пада, но не на колене. Не залита, нито се хваща за бюрото, както се случва по филмите, не се опитва да посегне към мен и да ме сграбчи, за да ме повлече със себе си. Пада като дърво назад върху пода, като първо си удря главата, и аз глуповато се тревожа, че може да се нарани.

Остава неподвижна – ръцете ѝ се разперени настрани, а очите ѝ са широко отворени, изглеждат изпъкнали върху бледото ѝ лице.

Аз я убих.

Чак сега изпитвам съжаление. Не заради престъплението, което съм извършила, или заради онова, което съм видяла – жена, която се дави в собствената си кръв. Съжалявам, защото няма да бъде изправена пред съда за престъпленията, които е извършила. Дори в смъртта си, тя пак спечели.