Край Рио де ла Плата

Изчакахме тропата да изчезне сред гъсталаците, през които щеше да я преведе индианецът и след това се върнахме в нашето скривалище. Там свалихме повечето ремъци на майора. Само ръцете му останаха все още вързани. Закрихме очите му с кърпа, понеже не биваше да разбере как се стига до нас и после го заведохме до същото място, където бяхме чакали конете. Там махнах кърпата от очите му и развързах ръцете му.

— Тъй, вече си свободен, сеньор — казах аз. — Сега всичко е наред.

— Така ли мислиш? — отвърна ми той. — А аз съм на друго мнение. Имаме да уреждаме значителна сметка, Сатана такъв! Сигурно пак ще те срещна и тогава ще ми платиш за всичко.

— Надявам се желанието ти да не се сбъдне.

— Сигурно, сигурно ще се сбъдне, аз ти го казвам! — извика майорът с поглед, който сякаш искаше на място да ме убие.

— Голяма непредпазливост от твоя страна е да ми го казваш, защото ще бъда двойно по-внимателен.

— Хич няма да ти помогне. Пак ще се срещнем!

— Е, това би могло да стане само нейде наоколо! Ако ни кроиш някоя коварна клопка, ще сме готови да я избегнем.

— Нейде наоколо? Наистина ли ме мислиш за толкова глупав? Останеш ли още малко тук, ще видиш как със сала ще се прехвърлим на другия бряг.

— За да се върнете малко по-надолу пак на този! Нали? Предполагам го.

— Сатана! Много се лъжеш. Тук нямам вече никаква работа с теб. Но по-късно, сеньор, по-късно!

— Ами, до по-късно!

— Не се смей! Да не мислиш, че не чух, дето се каниш също да прехвърлиш реката, за да се отправиш към Гран Чако и после към Тукуман? Там някъде все ще се срещнем.

— Това ли имаш предвид? Все ми е тая! Но нека ти кажа, че изправим ли се пак един срещу друг като врагове, няма повече да те щадя!

Той си тръгна, като се изсмя гадно и язвително.

— Сеньор, да му изпратя ли един куршум? — попита Монтесо.

Той говореше съвсем сериозно.

— Не, няма да убиваме никого.

— Но все още има време да го сторим. По-късно сигурно ще съжаляваме.

— Свалете пушката си! Той не заслужава куршум.

— Както искате, ала имам предчувствие, че ще е по-до-бре да го застрелям!

Разположихме се между дърветата, за да наблюдаваме кавалеристите. Те посрещнаха своя командир мълчаливо. Видяхме как той пристъпи между тях и известно време нещо им говори.

После развързаха салджиите. Майорът поговори доста дълго и с тях. След това те доведоха конете си и заедно с всичките си други вещи ги натовариха на сала. Когато всички напуснаха полуострова, ние се отправихме към него.

Отвъд полуострова видяхме как салът вече плаваше по водата. Салджиите и войниците стояха до веслата и напрегнато работеха с тях, за да го откарат до другия бряг без много голямо отклонение.

Вървяхме бавно по отсамния бряг надолу по реката и не изпускахме сала из очи. Но това съвсем не беше лесна работа по мочурливата почва. Ездачите слязоха на сушата и възседнаха конете. Майорът даде на салджиите пари — възнаграждението за прехвърлянето през реката. После заедно с хората си той пое по своя път, а салът отблъсна от брега, за да се отправи към средата на реката и да продължи насилствено прекъснатото плаване.