Край Рио де ла Плата

— Да.

— Кога ще получим конете?

— Когато поискаш, нямам нищо против да стане веднага.

— Предпочитам да не е веднага. При приемането на конете ще е невъзможно да избегнем контакта с твоите хора. Ето защо ще е по-добре да изчакаме настъпването на деня, когато ще можем да вземем такива мерки за безопасност, че да не станем жертва на някоя коварна клопка.

— Значи дотогава ще ме задържите тук като пленник, така ли?

— Да. Но по всяка вероятност брат Иларио още веднъж ще отиде до Полуострова на алигаторите, за да доведе някой от хората ти, на когото ще можем да съобщим, че между нас е сключен мир. А сега ще седнеш тук до мен и ще напишеш редовете, които ще ти продиктувам.

— Как ще пиша с вързани ръце?

Погледът му беше придобил дебнещ израз. Вероятно той си мислеше, че ще му развържем ръцете. В такъв случай не беше изключено внезапно да скочи на крака и да се шмугне в гъсталака.

— Тъй като ще можеш да седиш с вързани крака — отвърнах аз, — сега хубаво ще ги стегнем с един ремък, а ръцете ти ще вържем отпред и то така, че да имаш възможност да пишеш.

Накарахме го да седне до мен и го вързахме по вече описания начин. Без каквато и да било съпротива той започна да пише онова, което му диктувах. Извадих парите от джоба му и ги дадох на индианеца, който страшно много им се зарадва. Но радостта му премина направо в нямо възхищение, когато естансиерото измъкна от кесията си двайсет златни монети и му ги наброи. Това беше вече обещаната му награда. Клетникът чувстваше обаче силни болки. За да облекчи страданията му, естансиерото обеща още, че ще му даде хубава работа в имението си.

Брат Иларио отново посети полуострова и доведе същия човек, който беше идвал вече при нас. Този път нямаше какво да крием от него, освен местоположението на скривалището ни. Дадохме му възможност да разговаря с майора и така той научи най-подробно как ни се беше удало да пленим офицера и да освободим пленниците. По него майорът изпрати до хората си заповедта през нощта да се държат спокойно, а когато настъпи денят, да изпълнят всички разпореждания на монаха относно конете.

След като пратеникът си отиде, ние се приготвихме да спим. Отново вързахме майора за дървото. Всички можехме да почиваме, понеже Педро Айнас пожела да бди над бивака заедно с жена си. Но стана твърде късно, преди да успеем да заспим. Имаше толкова много въпроси и обяснения, че разговорът ни се проточи безкрайно.

Що се отнася до младия Хосе Монтесо, той беше кротък и сериозен младеж, който ми направи отлично впечатление. Както изглеждаше, не беше роден герой, а и той самият най-искрено си призна, че докато бил в плен, брал голям страх.

От само себе си се разбира, че последните останали будни хора бяхме ние двамата с Търнърстик. Имаше толкова много да си разказваме. Но не тук му е мястото да изброявам всичките пътешествия, които той беше предприел след нашата раздяла.

Индианецът ни събуди, когато вече се развиделяваше. Майорът спокойно лежеше до дървото и се преструваше, че спи. Но сигурно цяла нощ не беше мигнал. В момента най-важното бе да намерим някое удобно място, където да подслоним конете, които щяха да ни бъдат предадени. Трябваше да скрием животните преди още кавалеристите да си бяха отишли. След освобождаването на майора не беше изключено да му хрумне мисълта, отново да ни отнеме всичко. Не се бояхме от хората му, но щом като с предпазливи действия можехме да избегнем избухването на нова вражда, защо тогава да не постъпехме така?