Край Рио де ла Плата

Тези думи ми подсказаха какво се канеше да поиска. Ето защо му отговорих:

— Онзи, който ще се погрижи за снаряжението, трябва и да го плати! Впрочем сумата, която ми отнехте, е достатъчна, за да бъдат облечени и въоръжени поне десет офицери.

— Не ги разбираш тези неща. Ще трябва да платиш допълнително. Разполагаш ли и с други средства?

— Нямам повече пари.

— Но сигурно притежаваш кредитна сметка, а? Във всички държави по Ла Плата не познавах нито един-единствен човек, който по делови съображения би ми дал на заем макар и един талер.

За да прекратя час по-скоро този пазарлък и да не давам повече повод на този негодник да ме тормози, аз отговорих:

— Разполагам с твърде незначителен кредит.

— Кой е търговският ти партньор?

— Банкерът Хауфер от Буенос Айрес.

— Ако се съди по името, той е немец, така ли?

— Да.

— С какъв кредит разполагаш?

— Няма точно упомената сума. Не съм заможен човек.

— Но поведението ти показва, че си богат. Ще ми напишеш едно платежно нареждане до този банкер!

— Не, няма! — опънах се привидно.

— Е, твоя работа! Сам ще си си виновен, ако в резултат на отказа ти се видя принуден да се върна към старите ни отношения край Рио Негро. А това означава, че ще бъдеш разстрелян.

— Но нали вече ми даде дума, че това няма да стане?

— Да, ала при условие, че ми се отблагодариш за добрината и не се опъваш повече срещу плановете ми. Тъй като излъга надеждите ми, аз си вземам думите обратно.

— Наистина ли това е последното ти решение?

— Абсолютно. Няма да ти дам и време за размисъл. Ще напишеш ли документа, или не?

Дадох си вид, че се колебая, но в крайна сметка унило отвърнах:

— Та ти направо ме принуждаваш!

— Тук няма никаква принуда, сеньор! Запомни го, понеже може би ще трябва да ми издадеш и подобно уверение.

— Ако според теб и заплахата с разстрел не е принуда, тогава здраве му кажи!

— И така, какво смяташ да направиш?

— Нямам друг изход. Ще трябва да ти дам платежното нареждане.

— Но незабавно! Засега ми стига, ако на първо време подпишеш, че ми дължиш сумата от десет хиляди книжни талера. Съответния редовен документ ще ми издадеш едва по-късно.

— Десет хиляди! Че тогава снаряжението на войниците ти трябва да е неимоверно луксозно и скъпо!

— Поне твоето ще е такова! А сега седни! Ей го на бележникът ти!

Настаниха ме да седна, а после поразхлабиха малко ремъка, стегнал китките ми. Докато пишех, се зададоха Педро Айнас и жена му, които слизаха надолу по реката. Те нямаха никаква представа за събитията, разиграли се преди малко. Щом съзряха кавалеристите, двамата се стъписаха и спряха.

— Продължавайте напред! Елате насам, иначе ще стреляме! — подвикна им майорът.

Заповедта му се оказа съвсем излишна, понеже индианецът и жена му бързо побягнаха и изчезнаха.