Пророчицата от Кел
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчицата от Кел». Краткое содержание книги:
Единствено Пророчицата от Кел може да разкрие къде се намира това мистериозно място — ала тя е в състояние да стори това едва когато Гарион и Поулгара извършат предопределената им от пророчествата задача в пещерата на Пророците, разположена в сърцето на величествена планина…
— Не! — изкрещя тя. — Не може да бъде! Ти ми обеща!
Гарион не знаеше, пък и не би могъл да научи към кого се обръща. Магьосницата протегна умолително ръце към Ерионд.
— Помогни ми, боже на ангараките! — изпищя тя. — Не ме оставяй в ръцете на Морджа! Изтръгни ме от смъртната прегръдка на господаря на ада. Спаси ме!
В следващия миг прозрачният й силует се разпадна, танцуващите светлини, превърнали се отдавна в нейна плът, полетяха неумолимо към небосвода, следвайки късовете от Сардиона, за да изчезнат в безкрая на небесната светлина.
Онова, което остана от магьосницата на Даршива, се свлече на земята като захвърлена дреха, смачкана и изпокъсана като никому ненужна дрипа.
Гласът, долетял от устните на Ерионд, бе много добре познат на Гарион. Кралят на Рива се беше вслушвал в напътствията му през целия си живот.
— Печеля точка — обяви той със съвършено спокоен, хладен тон, сякаш просто отбелязваше някакъв всеизвестен факт. — Освен тази точка печеля и цялата игра.
25.
Внезапно възцарилата се в пещерата тишина беше странна и зловеща. Гарион стана и помогна на Се’Недра да се изправи.
— Добре ли си? — попита я тихо той. Малката кралица кимна разсеяно. Цялото й внимание беше съсредоточено върху малкия им син, по лицето й се четеше тревога. Гарион се огледа и попита по-високо: — Добре ли са всички?
— Свърши ли вече това земетресение? — обади се Силк, който все още прикриваше Велвет с тялото си.
— Отмина, Келдар — отвърна Ерионд. После младият бог се обърна към Гарион и тържествено му подаде Кълбото.
— Не трябва ли да ти го задържиш? — попита кралят на Рива. — Мислех, че…
— Не, Гарион, ти си оставаш Пазителят на Кълбото.
Гарион не можеше да си обясни защо, ала това го накара да се почувства по-добре. Дори в разгара на колосалните събития, случили се преди секунди, Гарион все още изпитваше болезнено чувство на празнота и мъчителна загуба. Досега беше убеден, че ще се наложи да върне камъка на Ерионд. Алчността не беше част от същността му, ала през годините бе започнал да приема Кълбото по-скоро като приятел, отколкото като вещ.
— Не може ли да напуснем това място? — попита Кайрадис с глас, изпълнен с безкрайна тъга. — Трябва да се погрижа за своя скъп приятел.
Дурник докосна нежно рамото й, след това всички заедно тръгнаха към изхода на разбитата пещера.
Навън беше по-светло и от най-светлия ден, но мощното сияние, проникнало дори в мрачната пещера, беше отслабнало и вече не ги заслепяваше. Гарион се огледа. Въпреки че часът от денонощието беше различен, той изпита чувството, че вече му се е случвало подобно нещо. Гръмотевичната буря, вилняла над Мястото, което вече не съществува, вече бе утихнала. Облаците полека се отдръпваха от небето, а ураганният вятър, помитал яростно рифа по време на битката им с дракона и демона Морджа, се бе превърнал в лек бриз. След смъртта на Торак в Ктхол Мишрак Гарион бе изпитал чувството, че става свидетел на зората на първия ден от историята на света. Сега беше обяд — при това бяха отминали много години, — ала кралят на Рива мислеше, че преживява горещото пладне на същия този пръв ден. Онова, което беше започнато в Ктхол Мишрак, бе стигнало своя завършек сега. Всичко бе приключило и той почувства огромно облекчение. Освен това му се струваше, че е настроен твърде лекомислено. Физическата и емоционална енергия, която бе изразходвал от онова паметно утро насам, започваше да се отразява на състоянието му. Умората го бе притиснала в лепкавата си прегръдка както мъглата, стелеща се над морето — всъщност Гарион чувстваше, че се намира на ръба на изтощението. Сега най-много му се искаше да свали доспехите, ала мисълта за усилията, които щеше да му коства това, го накара да потръпне. Накрая се задоволи да свали шлема от главата си и отново огледа лицата на своите приятели.
Както личеше по всичко, Геран можеше да ходи сам, ала Се’Недра държеше да го носи на ръце и притискаше бузата си до неговата; все пак от време на време се откъсваше от детето си само за миг — колкото да го целуне. Геран очевидно нямаше нищо напротив.
Закат бе обвил с ръка раменете на пророчицата от Кел и от изражението му ставаше ясно, че едва ли някога възнамерява да я пусне. Гарион си припомни с усмивка как през първите дни, след като й бе признал любовта си, Се’Недра се притискаше към него, получавайки подобна прегръдка. Превит от умора, той се отправи към мястото, където стоеше Ерионд. Погледът на младия бог беше устремен към окъпаните в слънце вълни.
— Мога ли да те попитам нещо? — обърна се той към младежа.