Невинните [calibre 1.48.0]

— Тази вечер вие спасихте живота ми, агент Роби — обяви той. — Исках да ви благодаря лично за това.

— Радвам се, че сте добре, господин президент.

— Не мога да повярвам, че това беше дело на човек от близкото ми обкръжение. Мисля, че се казваше Ани Ламбърт. Съобщиха ми, че в досието ѝ няма абсолютно нищо, което да загатва за подобни намерения.

— Да, това беше изненада за всички — кимна Роби.

И най-вече за мен.

— Но как успяхте да разберете, че е именно тя?

— Беше взела наркотик за отпускане на нервите. Като терористите самоубийци, преди да се взривят. Зениците ѝ бяха необичайно разширени.

— Била е дрогирана, но това не ѝ е попречило да стреля точно?

— Има химикали, които отпускат нервите, но не влияят върху останалите сетива, сър. Някои от тях дори те правят още по-добър стрелец. Предполагам, че тази вечер дори най-надареният убиец би се почувствал изнервен.

— Защото би бил наясно, че няма начин да се измъкне и със сигурност ще умре — добави президентът.

— Точно така, сър. Освен това тя беше много близо до вас. Само на няколко крачки. Точността е от огромно значение, разбира се, но в случая най-важното беше бързината.

Фактически тя беше по-бърза дори от мен, призна в себе си Роби. Пистолетът ѝ се бе появил със смайваща бързина. С едно-единствено движение се прицели, стреля и се извърна към следващата мишена. За цялото това време той успя да произведе само един изстрел. Разбира се, като изкрещя преди това, позволявайки на най-близкия до президента агент да го изтласка встрани и да го спаси от смъртоносния куршум.

— Казаха ми, че щях да съм мъртъв, ако охраната не беше ме изблъскала встрани — сякаш отгатна мислите му президентът. — Но без вашето предупреждение това нямаше да стане.

— Жалко, че не успях да я спра, преди да стреля, сър.

Президентът се усмихна и вдигна бинтованата си ръка.

— Това ще ми остане спомен за цял живот, агент Роби.

— Да, сър.

Вече искаше да си тръгне, да бъде сам. Да скочи в колата и да кара безцелно, докато му свърши горивото.

— По-нататък ще измислим и нещо по-специално за вас — добави президентът. — Още веднъж ви благодаря за жертвоготовността.

— Високо ценя това, сър. Но мисля, че не е необходимо.

— Първата дама също иска да ви поднесе своите благодарности.

Сякаш чакала тези думи зад вратата, съпругата на президента безшумно се появи в кабинета. Лицето ѝ беше бледо, а в очите ѝ все още се четеше ужасът от преживяното.

— Много съм ви признателна, агент Роби — промълви тя. — Никога няма да ви се отплатим за това, което направихте за нас.

— Не ми дължите нищо, госпожо. И на двамата ви желая всичко най-хубаво.

Минута по-късно Роби крачеше по коридора. Имаше чувството, че не можеше да диша — сякаш беше под вода. Синия го настигна във вестибюла, демонстрирайки забележителна скорост на придвижване.

— Къде отиваш? — попита той.