Всичко от начало [bg]

Аз бях Питър Пан. Момчето, което никога не пораснало. Баща ми често ми разказваше тази приказка. Носех туника, която сякаш беше ушита от листа. От косата ми стърчаха две бронзови рогчета.

Трикарико смяташе, че изглеждам страшно секси като момче. Беше ме прегърнал с една ръка, докато пилотирах совалката през навалицата от корабчета, които вече се трупаха край „Октомврийски гарван“.

„Гарванът“ беше огромен. Тонажът му бе три пъти по-голям от този на „Шареният папагал“, въпреки че „Папагалът“ беше много по-грациозен с блестящите си перки и напомнящата си на раковина предна част. Проврях се през множеството и спрях пред парадния шлюз, за да дам възможност на семейство Мандебра величествено да се появят на бала. След това дежурството ми свършваше. Мелиса като никога се бе съгласила да използва робот за обратния път.

Пристигнахме тъкмо навреме. Маскарадът започваше. Разбира се, началото трябваше да представя историята на Голямата крачка. Първо излязоха трима души и изпълниха странен танц. Това бяха. Слънцето, Земята и Луната. Всички ахкаха и охкаха. Струваше ми се ужасно тъпо, но продължавах да гледам, защото после идваше ред на Малката крачка, а това беше моята специалност. Самият Аларик Санцау като капелан. Главата му представляваше голям плешив купол. Двама души бяха маскирани като астронавтите в преправени стари скафандри. Изобщо не приличаха на макета в музея във Ведрина. Накрая изпълниха танц на системата. Слънцето, всички планети и пет-шест хлапета като астероиди танцуваха около Аларик Санцау и си сменяха местата. Всички ръкопляскаха и се възхищаваха.

Доскуча ми и започнах да разглеждам хората. Двама души бяха в костюми на видни еладелдийци. Всеки момент се очакваха неколцина от фраските, но така и не се появиха.

Бях разочарована. Всичко беше много по-официално, отколкото предполагах, но пък тук бе каймакът на кервана.

— Не се безпокой — каза ми Трикарико. — По-късно ще стане по-забавно.

Веднага щом завърши официалната част, всички започнаха да танцуват, да пият, да разпознават известните лица зад маските и да спорят за тях. Накъдето и да погледнеше, човек виждаше някой да се обзалага. Мислех, че изгубилите в залагането за Първия скок просто плащат на победителите, но се оказа, че сега всички залагали кой ще излезе най-близо до Енкелад в края на скока. Трикарико влезе в спор с неколцина от хората на Фрейзиър Рубльов, затова аз се изплъзнах в тълпата. Намерих си компания. Дори открих сънародничка от Луната, мършава жена, маскирана като панджитски модулатор. Тя водеше шеговит спор с възрастен мъж в сребриста роба и с гримирано като скала лице. Над рамото му се носеше вълшебно огънче.