Игрите на Палача [bg]

Когато Фицдуейн влезе в кухнята, Мечката пиеше кафе и ядеше джинджифилови курабийки и ароматът, който се носеше, му напомни за къщата на Врени. Мечката вдигна глава, Фицдуейн седна насреща му унесен в мисли за самотното и силно уязвимо момиче, някъде в планината.

— За момичето ли мислиш? — попита той. Беше останала само една курабийка. Той я предложи на Фицдуейн, но ирландецът поклати глава и каза:

— Тя беше толкова уплашена.

— Сега вече знаем защо — каза Мечката. — Но само можем да й осигурим защита и да открием Палача.

— Хенсен не каза всичко, когато говори с шефа на Крипо. Сега смята, че до няколко часа ще има конкретни резултати.

— Най-сетне ще се появи някакво име — зарадва се Мечката.

— Или поне кратък списък от имена.

— Някакви предположения? — попита Мечката, преглеждайки всички съдове за храна. Няколко курабийки не можеха да заслужат званието „закуска“, а дори не бяха и достатъчни за едно кафе. Не намери нищо и на лицето му се появи тъга. — Тия хора ядат твърде много — измърмори той. — Кершдорф яде като вълк. Може поне от време на време да носи по някой и друг кейк.

— Той точно това и прави — каза Фицдуейн, — но ти изяждаш всичко — написа нещо на къс хартия и добави: — Това е моето предположение — и го подаде на Мечката, който подсвирна.

— Залагам сто франка, че грешиш.

— Готово — каза Фицдуейн и продължи. — Слушай, защо не отидем да поговорим за последно с Врени? Може на връщане да се отбием в някое крайпътно ресторантче и да похапнем като хората.

Лицето на Мечката светна:

— А защо да не хапнем на отиване? Тъкмо ще се подсилим за сериозен разпит.

— Ще го обмислим по пътя — каза Фицдуейн и вече нямаше търпение да тръгнат. — Хайде, скачай!

— Ще взема един пистолет и за теб — каза Мечката.

— Нямаме време — вече не го свърташе на едно място, — нали ти си въоръжен? Мисля, че това е достатъчно.