![Не казвай сбогом [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/6/2/5/6/ne-kazvaj-sbogom-bg-download.jpg)
Не казвай сбогом [bg]
- Автор: Флин Джилиан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-398-233-4
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай сбогом [bg]». Краткое содержание книги:
Средата на юли. Чудех се дали през октомври вече няма да съм станал толкова противен, че да се превърна в безвкусен костюм за Вси светии: руса перука, книжка „Невероятната Ейми“ под мишница. Го ми каза, че няколко човека звънели да питат дали „Бар“ има рекламна фланелка, която се продава.
Седнах и си поръчах скоч от бармана — тип на моята възраст, който се взира в мен твърде дълго, преди да реши дали да ми сервира. Накрая неохотно постави пред мен малка чаша и ноздрите му потръпнаха. Когато извадих портфейла си, той притеснено вдигна длан срещу мен:
— Не ти искам парите.
Въпреки това оставих сумата. Задник.
Когато опитах да привлека вниманието му за още едно питие, той се извърна, поклати глава и се наведе към жената, с която си бъбреше. След няколко секунди тя дискретно погледна към мен, уж се протягаше. Ъгълчетата на устните й провиснаха, когато кимна: „Това е той, Ник Дън“. Барманът не дойде повече при мен.
А не можеш да извикаш, не можеш да прибегнеш до сила: ей задник, ще ми донесеш ли проклетото питие или какво? Не можеш да се държиш като негодника, за когото те мислят. Просто трябва да седиш и да ги изтърпиш. Аз обаче не смятах да си ходя. Седях пред празната чаша и се преструвах, че размишлявам усилено. После извадих телефона си и наредих един пасианс, уж потънал в играта. Съпругата ми ме беше превърнала в мъж, който не може да си поръча питие в родния си град. Боже, колко я ненавиждах!
— Скоч ли беше?
Пред мен стоеше момиче на възрастта на Анди. Азиатка, с дълга до раменете черна коса, симпатична.
— Моля?
— Скоч ли пиехте?
— Да. Не мога да си поръчам…
Тя отиде в края на бара, навря се точно под носа на бармана с широка усмивка на лице — момиче, свикнало да забелязват присъствието му, после се върна със скоч в голяма чаша, като за мъж.
— Заповядайте — побутна ме и аз поех чашата. — Наздраве — вдигна тя прозрачно газирано питие. Чукнахме се. — Може ли да седна?
— Няма да остана дълго.
Огледах се, за да се уверя, че никой не ни снима с фотоапарат или с телефон.
— Е, добре — каза тя с небрежна усмивка. — Можех да се престоря, че не съм разбрала, че сте Ник Дън, но няма да ви обиждам. Между другото, стискам ви палци. Според мен адски кофти опирате пешкира.
— Благодаря. В момента не ми е лесно.
— Сериозно говоря. Нали сте чували в съда да говорят за влиянието на сериала „От местопрестъплението“ — всички съдебни заседатели са го гледали и са убедени, че науката може да докаже всичко.
— Аха.
— Е, според мен е налице и въздействието на документалните програми като „Дейтлайн“. Всички са ги гледали, а в тях винаги съпругът е убиецът, затова хората механично заключават, че той е лошият.
— Точно така е — съгласих се. — Благодаря ти. Точно така е. И Елън Абът…
— Майната й на Елън Абът — каза приятелката ми. — Тя е просто ходещо и дърдорещо, мразещо мъжете женско извращение на правосъдната система.
Момичето отново вдигна чашата си.
— Как се казвате? — попитах.
— Още един скоч?
— Прекрасно име.
Оказа се, че тя се казва Джули. Имаше кредитна карта и здрава глътка. (Още едно? Още едно?) Беше от Мускатайн, Айова (друг град на брега на Мисисипи), и се беше преместила в Ню Йорк след колежа, за да стане писателка (като мен). Била помощник-редактор в три различни списания — за булки, за работещи майки и за тийнейджърки — но и трите били закрити през последните години и сега тя работела в криминалния блог „Кой е извършителят“ и всъщност била в града (изкиска се), за да ме интервюира. Боже, как да не харесам ненаситната й младежка дързост: Просто ме изпратете там — големите телевизии може и да не се доберат до него, обаче аз ще успея!
— Чаках ви пред дома ви заедно с всички останали, после пред къщата на сестра ви, а после реших, че искам да пийна. И вие влязохте. Твърде идеално. Твърде странно, не мислите ли? — На ушите си имаше малки златни халки, с които постоянно си играеше, прибрала косата зад ушите си.
— Трябва да тръгвам — казах. Думите ми бяха лепкави по краищата, започвах да ги завалям.
— Така и не ми казахте защо сте тук — поде Джули. — Трябва да призная, че според мен се изисква голяма смелост да излезете навън сам, без приятел, без подкрепление. Обзалагам се, че сте привлекли доста гадни погледи.