Тай-пан

— Но сега сме сами.

Струан кимна с глава към закотвените кораби.

— Там има очи, които ни наблюдават. — Посочи брега, осеян с китайци и европейци. Търговците размерваха парцелите си в крачки. Децата вече играеха. — Отвсякъде ни виждат. — И посочи към върха на запад. — Ето къде трябва да отидем.

Хълмът беше почти като планина. Издигаше се на хиляда и триста фута, скалист и огромен.

— Не.

— Толкова ли е далеч за теб? — Струан видя омразата в очите на Кълъм, докато чакаше отговора. Той не дойде. — Не мислех, че се страхуваш.

Обърна се и продължи надолу по склона на могилата, а после по извисяващото се рамо на планината. Кълъм се поколеба — страхът го изгаряше. После тръгна след него, подчинен на волята на баща си.

Струан се изкачваше нагоре с мисълта, че играе нова опасна игра. Не спря да погледне назад, докато не се изкачи на върха. Голият хребет се простираше надалеч. Много по-долу Кълъм с мъка се катереше нагоре.

Обърна се с гръб към него.

Панорамата се простираше огромна. Страховита и красива — слънцето високо в синьото небе и Тихият океан — синьо — зелен килим. От морския килим се издигаха зелено — кафяви планини. На югозапад Поклю чау, Лан Тао — най-големият остров, по-голям и от Хонконг — петнайсет мили на запад и стотиците малки голи островчета и самотни скали, които заобикаляха Хонконгския архипелаг. Корабите в пристанището се виждаха ясно в бинокъла. Китай се намираше на север. Виждаше флотилиите от джонки и сампани, които сновяха по канала Лан Тай на път за хонконгските западни покрайнини. Други съдове плаваха обратно към устието на река Пърл. На север и юг, изток и запад бе оживено: патрулиращи фрегати, риболовни джонки, но никакви търговски кораби. „Е, нищо — помисли си той, — още няколко седмици, и търговските кораби ще завладеят моретата.“

Кълъм продължаваше да се изкачва с мъка по пътечката, оставена от Струан. Беше почти изтощен и само упоритостта караше ката му да се движат. Дрехите му бяха разкъсани, а лицето — одрано от трънливите храсти. Но той продължаваше нагоре.

Най-сетне стигна до върха. Гърдите му се повдигаха тежко и вятърът брулеше лицето му.

Струан беше седнал на завет на няколко крачки под върха. На земята бе простряна покривка с наредени храна и вино отгоре.

— Заповядай, момче — каза Струан и предложи половин чаша вино.

Все още задъхан, Кълъм пое виното, опита се да пие, но разля по-голямата част по брадичката си. Избърса се и го изпи на един дъх.

— Седни — каза Струан.

За учудване на Кълъм баща му се усмихваше доброжелателно.

— Ела, момчето ми. Седни. Моля те, седни!

— Аз… не разбирам.

— Гледката оттук е по-добра, нали?

— В някои моменти си дявол — каза Кълъм и почувства, че дробовете му горят от напрежението, — а сега… сега… просто не мога да те разбера.

— Купих пиле и хляб — каза баща му. — И още едно шише вино. Това харесва ли ти?

Кълъм се отпусна на земята изтощен.

— Пиле ли?

— Не си обядвал, нали? Сигурно умираш от глад.

— А могилата. Аз…

— Поеми си дъх, почини си и после яж. Моля те. Не си спал цели две нощи. Не е хубаво човек да говори на празен стомах. Яж по малко, иначе ще ти стане лошо. Склонът беше стръмен. Аз също съм уморен.