Смъртоносен танц
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #6
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Смъртоносен танц». Краткое содержание книги:
Спрях точно пред него с разтворени крака. Втренчих се в него, предизвиквайки го да си мисли, че е смешно. Сложих един пръст на устните му, плъзнах го по брадичката му, по врата му, погалих ръба на ключицата му, влачейки го по кожата, докато не потъна под закопчаната част на ризата му.
Приближих се до леглото, взимайки коженото палто. Хвърлих го на едното си рамо, така че висеше като омекнало тяло, без да прикрива кой знае колко от облеклото ми. Отворих вратата и застанах само за момент в рамката й.
— Идваш ли? — попитах. Излязох навън, без да изчакам отговор. Изразът на лицето му ми беше достатъчен. Изглеждаше така, сякаш го бях ударила между очите с боен чук.
Страхотно. Сега, всичко, което трябваше да направя беше да пробвам ефекта от дрехите и върху Жан-Клод и можехме да тръгваме.
Майските дървета бяха потънали в топла тъмнина. Ричард и аз стояхме пред плевнята, където Рейна снимаше мръснишките си снимки. Мястото за срещи на глутницата беше сред дърветата около фермата. Там имаше толкова много коли, паркирани на всяко свободно парче земя, че някои бяха толкова близо до гората, че докосваха дърветата.
Може би имаше вече и пълнолуние някъде горе, но облаците бяха толкова много, а мракът толкова пълен, сякаш седях в пещера. С изключение на това, че тази пещера се движеше. Слаб остър ветрец полъхваше между гъстите, тъмни листа. Сякаш огромни невидими пръсти преминаваха между дърветата, огъвайки ги, потропваха с листата, придавайки движение на нощта, което накара раменете ми да се стегнат. Сякаш самата нощ беше жива, по начин, който не бях виждала никога до сега.
Ръката на Ричард беше топла и леко влажна. Той намали пълзящата си енергия, така че не беше неприятно да го докосвам. Оцених усилието. Коженият му плащ шепнеше, докато той се приближаваше. Беше стегнат през гърдите му, покривайки само едното му рамо. Плащът комбиниран с дългите ръкави на брилянтно синята му блуза, караше целият тоалет да изглежда античен.
Ричард дръпна ръката ми, притискайки ме до тялото си и ме обгърна с ръцете си, развявайки кожения си плащ. Облаците се разделиха и изведнъж бяхме окъпани в гъсто сребристо сияние. Ричард се взираше нанякъде. Изглежда слушаше нещо, което аз не можех да чуя. Ръцете му се сгърчиха около моите, в почти болезнена прегръдка. Вгледа се на долу към мен, сякаш току-що си беше спомнил, че съм там.
Усмихна ми се.
— Можеш ли да го почувстваш?
— Какво?
— Нощта?
Понечих да отговоря „Не“, после спрях. Огледах се наоколо в забързаната гора, в чувството за движение.
— Дърветата изглеждат по живи тази вечер.
Усмихна ми се широко, с кратък проблясък от зъби, почти озъбване.
— Да.
Опитах да се отдръпна настрани, но ръцете му се стегнаха.
— Правиш го — казах аз. Сърцето ми изведнъж се качи в гърлото. Мислех, че ще бъда уплашена от много неща тази нощ, но не и от Ричард.
— Ние би трябвало да споделяме сила. Това е, което правя. Но трябва да е моята сила, Анита. Глутницата няма да се впечатли от зомбита.
Преглътнах биенето на сърцето си и се насилих да стоя много неподвижно. Накарах себе си да се върна в захвата на ръцете му. Не помислих какво ще означава това. Нямаше да ръководя. Не моята сила, а неговата. Щях да съм гориво за неговия огън, нямаше да е по друг начин.
— Това е белега на Жан-Клод — казах аз. — Това е, което го прави.
— Надявахме се, че ще работи по този начин — каза Ричард.
И аз знаех, че това ние, което той имаше предвид не включваше мен.
— Как работи?
— Ето така.
Трептящата енергия изби от кожата му като полъх топлина. Прехвърли се от неговите ръце в моята ръка. Премина като вълна през цялото ми тяло, и навсякъде, където ме докоснеше кожата и космите по тялото ми се настръхнаха и потрепериха.
— Добре ли си?
— Разбира се — но гласът ми беше задъхан шепот.
Той ме взе докато изговарях думата. Някаква бариера падна и енергията на Ричард се разби в мен като юмрук. Помнех падането и усещането за ръцете на Ричард около кръста ми, хващащи ме, след това стана така, сякаш бях някъде другаде. Аз бях навсякъде. Бях там при дърветата, взираща се в нас с очи, които се опитваха да се обърнат и да ме видят, но аз не бях там. Беше като вятъра, който се отваряше в мен, когато вървях през гробището, само че не беше силата това, което се разстилаше навън. Това бях аз. Блеснах в дузина очи, докосвах тела, някои космати, други все още не. Аз продължих бързо по-нататък, по-нататък и докоснах Рейна. Знаех, че е тя. Нейната сила удари навън като щит, задържайки ме далеч от нея, но не и преди да усетя нейния страх.