Самоличността на Борн

— Естествено.

— Надебели си малко веждите, съвсем малко. Удължи ги с половин сантиметър и ги извий леко надолу.

Тя отново изпълни инструкциите му.

— Сега как е? — попита.

— По-добре — рече той, докато я разглеждаше. Промените бяха незначителни, но ефектът — внушителен. От елегантна и привлекателна жена Мари се бе превърнала в доста вулгарно същество. Или поне на пръв поглед нямаше нищо общо със снимката от вестника, а това бе най-важното.

— Като стигнем до Виланкур — прошепна той, — излез бързо от колата и се обърни с гръб. Шофьорът не трябва да те вижда.

— Не е ли малко късно?

— Прави каквото ти казвам.

Слушай ме. Аз съм хамелеон на име Каин и мога да те науча на много работи, на които не ми се иска да те уча, но сега се налага. Мога да променям цвета си и да се нагаждам към околната среда във всяка джунгла. Мога да се ориентирам по посока на вятъра само като го помириша. Мога да намирам пътя си в естествените джунгли и в тези, сътворени от човешки ръце. Алфа, Браво, Чарли, Делта… Делта е вместо Чарли, вместо Каин. Аз съм Каин. Аз съм смърт. И трябва да ти кажа кой съм и да те загубя.

— Какво има, скъпи?

— Какво?

— Гледаш, без да дишаш. Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна и погледна настрана, като си пое въздух. — Премислям какво ще правим. Когато пристигнем, трябва вече да съм наясно.

Пристигнаха в ханчето. Отдясно имаше ограден паркинг. Пред входната врата излязоха няколко закъснели посетители. Борн се наведе през седалката.

— Оставете ни на паркинга, ако обичате — разпореди се, без да даде обяснение за необичайното си желание.

— Да, мосю — кимна шофьорът и вдигна рамене — предпазлива двойка, говореха движенията му.

Дъждът беше понамалял и преминал в ситни наподобяващи мъгла капчици. Таксито си замина. Борн и Мари изчакаха да се скрие от погледите им в сенките на дърветата до ханчето. Джейсън остави куфарчето на мократа земя.

— Почакай тук.

— Къде отиваш?

— Да повикам такси по телефона.