Дан на Хрътките

Спинок Дурав мълчеше, напрегнат. По онова време беше далече. Поредното пътуване в името на своя владетел. „Лов на дракон при това.“ Разговори като онзи, в който се бе озовал в края на онази мисия, не си заслужаваше да се повтарят.

— Той можеше да прости на всеки освен на себе си.

„Нищо чудно, че ти е харесвал.“

Аномандър Рейк въздъхна.

— Не мога да кажа колко време ще ти трябва, Спинок. Толкова, за колкото успееш, навярно.

Когато осъзна смисъла на тези думи, Спинок Дурав за миг изпита неприсъща му тревога. Ядосан на себе си, бавно отпусна ръце на облегалките на стола. Надяваше се да не е издал нищо с изражението си. „Това правя и ще правя винаги. До своя край. Тя е млада, толкова млада… о, няма смисъл да мисля за… Никакъв смисъл няма да мисля. За нея.“ Можеше ли да затаи болката от очите си? Какви мисли — съмнения — витаеха сега в ума на господаря му, докато наблюдаваше стария си приятел? Победен, Спинок Дурав погледна Аномандър Рейк.

Владетелят на Черен Корал седеше и гледаше намръщено димящите си до пламъците ботуши.

„От колко време ли е така?“

— Винаги съм се… справял, господарю.

— Да. Любопитен съм. Какво толкова терзае сиърдомина?

— Криза на вярата, мисля. — „Живот като Кеф Танар е това прескачане от пътека на пътека. Той го прави толкова добре, този мъж, когото никога не съм надвивал в нашите войни на масата, от десет хиляди години. Но мога да остана с теб, господарю, поне до това.“ — Престанал е да прави ежедневните си поклонничества. Сред тези, които живеят там, на открито, са се появили… очаквания. На които той, изглежда, не може да отвърне.

— Станал си предпазлив, Спинок Дурав. Не ти е присъщо.

— Не разполагам с всички подробности.

— Но ще разполагаш.

— Рано или късно, да.

— А после?

Спинок го погледна.

— Ще направя каквото е нужно.

— По-добре побързай.

„А, да. Вече разбирам.“

— Избавителя е един напълно безпомощен бог — каза след малко Аномандър Рейк. — Неспособен да откаже, неспособен да даде. Морски сюнгер, който поглъща цяло море. После следващото и още по-следващото. Може ли това да продължи вечно? Но за Итковиан… не бих казал.

— Някакъв вид вяра ли е това, господарю?

— Може би. Наистина ли е безкрайна способността му да прощава? Да поема болката и вината на други цяла вечност? Признавам, имам някои сериозни трудности около коренните догми на този култ — о, както вече казах, възхищавах се много на Итковиан, Щита-наковалня на Сивите мечове. Дори разбирам донякъде неговия жест с Крон Т’лан Имасс. Като Избавителя обаче… мога само да се чудя на един бог, така готов да поеме престъпленията и пороците на своите следовници, докато в замяна не иска нищо — никакво очакване за промяна в поведението, никаква заплаха за наказание в случай, че продължат да грешат. Опрощение — да, схващам идеята, но опрощение и избавление не са едно и също, нали? Първото е пасивно. Второто изисква усилие, такова, което предполага жертва и трудности, такова, което изисква по-висшите качества на онова, което наричаме добродетели.