Дан на Хрътките

Конете стояха в кръг, с глави навътре, пъдеха с опашки мухите и скубеха тревата. Воловете стояха наблизо, все още в хамутите, и ги гледаха. Кедевис — беше се облегнала на едно от колелата на фургона, скръстила ръце, като че ли наблюдаваше сивокосия чужденец със същия спокоен празен поглед.

Нимандър знаеше колко измамен може да е този поглед. От всички тях — жалките малцина оцелели — тя виждаше най-ясно, с толкова рязка острота, че притесняваше всеки, в когото се взреше. Празнотата — ако наблюдаваният най-сетне се обърнеше, за да срещне тези очи — бавно се стопяваше и на нейно място се надигаше нещо по-твърдо, непреклонно и неподатливо на смут. Нетрепващ поглед, все по изострящ се, докато най-сетне не прониже жертвата като гвоздеи, забиващи се в дърво. А след това тя небрежно се извръщаше, без да я е грижа за разтуптяното сърце, за пребледнялото лице с капките пот, избили по челото, и на така съкрушения оставаха само две възможности: или да се страхува от тази жена, или да я обикне с толкова дива, настойчива страст, че можеше да му разбие сърцето.

Нимандър се страхуваше от Кедевис. И също така я обичаше. Изобщо не го биваше в избора.

И да долавяше този поглед — а Нимандър беше сигурен, че го долавя, — Каллор оставаше безразличен към него, предпочел да раздвои вниманието си между пустото небе и пустия пейзаж. Когато не спеше или не ядеше. Неприятен гост, деспотичен и властен. Не се включваше в готвенето, дори не си вдигаше приборите и чинията след ядене. Човек, свикнал да му слугуват.

Ненанда казваше да го изгонят тоя старец, с камъни и фъшкии, но Нимандър намираше в това нещо неуместно, толкова нелепо и неуместно, че май нямаше място дори във въображението му.

— Отслабва — каза Десра до него.

— Скоро ще стигнем — отвърна Нимандър.

Бяха малко на юг от Сарн, внушителен някога град. Покрай пътя, който водеше до него, имаше ферми, дюкяни и пивници. Всичките запуснати. Малкото останали обитатели бяха обеднели хора, плашливи като пребити псета, копаеха коравата пръст… поне докато не видеха пътниците на главния път, когато захвърляха мотиките и се разбягваха.

Оставените на кръстопътя провизии бяха грижливо опаковани в дървени сандъци, цялата купчина — покрита с насмолено платно и вдигната на колове над земята. Плодове, кристални бучки захар и сол, тежки самуни черен хляб, филета от змиорка, разредено с вода вино и три вида сирене — откъде беше дошло всичко това, като се имаше предвид окаяното състояние на фермите, покрай които минаваха, си оставаше загадка.

— По-скоро е готов да ни убие, отколкото да ни погледне — промълви Десра, беше присвила очи към Каллор.