Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Вода в съвършена илюзия… беше ли това фундаментално не по-различно от реалната вода? Ако сетивата осигуряват всичко, което определя света, не са ли тогава те единствените арбитри на реалността? Като млад послушник, възпламенен от всевъзможни страсти, Ендест Силан беше спорил камбана след камбана със своите колеги за такива неща. Всички онези теми „Есенцията на истината, сетивата лъжат“, които изглеждаха толкова важни тогава, преди всички вселени да избухнат в пожара на сътворението, да запокитят през ръба на масата всички онези ярки, лумнали свещи във вихрещото се море от восък, където всеки възглед, всяка идея се стапя в едно и в нищо, във врящата киша, която удавя всекиго, колкото и да е умен, мъдър, поетичен.
„Какво мисля за онези дни? Нищо — освен за глупостта на пропиляната ми младост. «Сигурността промива, свят без чудо.» Ех, а може би онези поети със стегнатите си фрази са се натъкнали на нещо в края на краищата. Това ли ме обсебва сега? Подозрение, че всички истини, които са важни, лежат някъде в младостта на душата, в онези шеметни дни, когато думите и мислите все още може да блестят — породени сякаш единствено за лично назидание.“
„Поколение след поколение това не се променя. Или така ни е удобно да вярваме. Все пак сега се чудя дали промеждутъкът на възторга се скъсява? Дали се стяга, прокълнат в някаква нова краткост, онази с предхождащото я невежество и следващия я цинизъм, всяко от които задушава драгоценния миг?“
„А следващото поколение? Лишено от чудото, безразлично за реалността или нереалността на изтичащата вода, загрижено единствено дали могат да се носят по нея, или ще се удавят. И губейки така, уви, усета за разликата между двете.“
Нямаше никой тук, в скромната му стая, който да чуе мислите му. Никой, който изобщо да се интересува всъщност. Делата трябваше да се търкалят напред, за да не се отегчат и да не станат неспокойни очевидците. А и да обитаваха тайни в лишения от светлина въртоп на някоя невидима, невъобразима река, какво значение имаше, след като усилието да се загребе надълбоко бе просто твърде голямо? „Не, по-добре да се… носиш по течението.“
Но грижите за жалките двайсетина млади Тайст Андий, които сега отрастваха в Черен Корал, бяха чисто хабене на енергия. Нямаше каква мъдрост да им предложи, дори и някой от тях да беше склонен да го слуша, а те не бяха. Старите не притежаваха нищо освен ценността на оцеляването, а щом нищо не се променяше, то тази ценност беше празна.
Помнеше великата река, дълбоката загадка на съществуването й. Дорсан Рил, в която каналите изливаха съсирващата се, разредена от дъжда кръв на мъртвите и издъхващите. Реката, прогласяща с рев своята реалност, докато дъждът се изливаше на порой, докато стенещите облаци падаха на колене като зверове, за да рухнат в кипналите течения и да потънат в черните дълбини. Всичко това — погълнато от една илюзия.
Имало беше една жена, някога, и да, той може би я беше обичал. Като дланта, потопена в хладната вода, може би се беше докоснал до това опияняващо чувство, това шепнещо в кръвта обсебване, заради което умираха поетите и заради което хората убиваха най-скъпите си същества. И помнеше последния път, когато погледът му се спря на нея, там край Дорсан Рил, обезумяла от изоставянето на Майката (много от тях бяха), без нищо да може да разпознае в очите й. Видя само ужасяващо отсъствие там, в лицето, което бе познавал, което бе обожавал. Беше си отишла — и никога нямаше да се върне.
„Тъй че взех главата й в скута си, гледах как стават все по-широки тези втренчени, неразбиращи очи, как се изпълват с паника… и ето! В последния миг, нима не видях… внезапна светлина, внезапно…“
О, това беше кошмар. Нищо не бе направил, прекалено голям страхливец беше. И беше я гледал как си отива, и всички други, тъй поразени от загубата, докато се отправяха на безнадеждно поклонение, на фаталното търсене, за да я намерят отново. Какво пътуване трябваше да е било! Преди последният обезумял да падне за последно, оставил дълга левги диря от трупове. Поход на безумните, странстващи в пустошта.
Карканас беше буквално пуст град, след като си бяха отишли. Първото владичество на Аномандър Рейк над ехтящи зали и празни домове. Щеше да има много повече.