Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Кимам. Не ми е приятно да говори така за дядо. Но той нямаше предвид точно това — той просто търсеше евентуални отговори на своите въпроси. Обичах дядо — той бе доказателство, че на този свят все още има истински хора.
— После чичо ти Орийн и чичо ти Пийт; те никога не свикнаха с града, останаха си селски момчета. Никой от тях нито веднъж не се задържа на редовна работа. И си помисли само за жените им — огромни дебелани, които не умеят да поддържат дом; къщите им така воняха, че вие, децата, не искахте да им ходите на гости.
Говореше, без да прикрива нещата. Не играеше ролята, която беше определил за себе си, нито затворения, боязлив, командван от жена си мъж, нито Джейк, големият играч, Джейк с широките пръсти. Сякаш чувах себе си или някого от малкото ми най-близки приятели в отчаян опит да прогонят самотата в търсене на сродна душа.
— Джони, не мисля, че съм напуснал някога истински Източния бряг. Част от мен остава там, назад, а друга малка част изобщо не напуска Уискънсин. Мразех работата си във Филаделфия, както и тази в заводите „Дъглас“ тук, в Калифорния. В мислите си се преместих в Кейп Мей и се отдадох на фермерство така, както правехме това в Уискънсин. Всичко това сега звучи налудничаво, знам, но мисля, че точно това трябва да се е случило.
Поглеждам го. Той е напълно друг човек. Защо трябваше да чакам толкова дълго, за да разбера, че баща ми е човек като мен, душата му е много по-близка до моята, отколкото на всеки друг. Генетично това е очевидно, тъй като нямам братя. Нищо чудно, че в болницата за него бях брат му Ед — едва сега откривам смисъла в това. Зад разстоянието във времето и житейския опит дълбоко в себе си двамата с него носим нещо общо.
Какво е това, което така отдалечава един от друг бащи и синове?
— Ти не си луд, татко. Всички ние непрекъснато правим като теб. Сънуваме с отворени очи и кой може да каже какво става по време на най-дълбокия ни сън? Дори и най-добрите психиатри не могат да отговорят на този въпрос. Ти не си луд, просто си правил това, което всеки прави, но по-добре.
Искам да разбера как възприема думите ми; до каква степен може да говори за своя измислен свят. Струва ми се, че ако се отпусне да говори, това ще му помогне.
— Разкажи ми, татко. Какво правиш в този твой свят на бляновете в Кейп Мей? С какво точно си изкарваш прехраната?
Когато казвам „свят на бляновете“, той примигва. Не откъсва очи от мен, но непрекъснато мига. Не е сигурен дали да продължи. Почти чувам балансирането на везните в ума му.
— Не съм сигурен дали това е само „блян“, Джон. Единственото, което знам, е, че той не е в този свят. Мислиш ли, че е възможно да съм прекарал половината от времето си на небето, преди още да съм умрял тук, на тази земя? Чувал ли си някога да е ставало нещо подобно?
Гледа ме сериозно. Поклащам глава. Искам да продължи. Не искам да правя повече глупави грешки. Той се умълчава отново и се вглежда в ръцете си. Върти пръстена около пръста си.
— Знаеш ли, Джон, на онова, другото място нося дори същия пръстен.
За пръв път използва думите „онова, другото място“.
— Там, Джони, построих къща точно като тази, която имаме тук; само че първо построих онази там. Начертах плановете за тази къща тук по спомена за другата. Но поради някаква причина тази я построих обратно. Искам да кажа, тук „L“ е обърнато, всички стаи са на противоположната страна — също като при левак и десняк. Къщата там е на малък хълм и имаме спални и на тавана.
Там притежаваме двайсет и осем декара. Отглеждам зеленчуци за пазара във Филаделфия. Закарвам я до там със стар форд, който превърнах в товарно камионче-платформа. Ходя във Филаделфия всеки вторник и петък. О, Джони, странно е да ти разказвам всичко това, когато и ти си там, част от онзи свят, само че си много по-млад; може би не повече от петнайсетгодишен.
Престава да говори и клати глава.
Звучи ми прекрасно. Нямам нищо против да се върна назад и отново да бъда на петнайсет години, да живея в малка ферма в Кейп Мей близо до морето. Питам се дали там има кокошки — няколко красиви черно-бели кокошки, които снасят кафяви яйца, или червени кокошки „Роуд Айлънд“.
— Там има ли кокошки, татко?
Сега съм Лени от „За мишките и хората“.
— Разбира се, че има кокошки, Джони; странно е, че питаш, тъй като ти отговаряш там за тях. Бил Съливън ни показа как да си направим кокошарник и сега имаме двайсет кокошки-носачки. Всеки път, когато отивам във Фили, вземам по двайсет-трийсет дузини яйца. Кей, жената на Айра Тейлър, показа на Джоан и майка ти как да шият ръкохватки за горещи съдове — продавам и тях. Справяме се много добре.