Сърца за изгаряне [bg]

— Госпожо Лийч! Отворете!

Нейната врата не се отвори, но вратата на апартамент 309 в края на коридора се открехна. Сесил Дреър се показа — косата ѝ бе навита на ролки — и се подготви да ми се развика, но когато ме видя покрит с кал и мръсотия, се отказа, дари ме с гневно изгрухтяване и се скри обратно вътре.

— Госпожо Лийч! — потропах отново, този път с гръбчето на годишника. — Госпожо Лийч!

По дяволите! Влязох в моя апартамент и зарових из ключовете, окачени близо до входната врата. Не бяха надписани, но знаех, че ключът на госпожа Лийч е сребрист, а марката му — „Къртис“ — е щампована отстрани. Беше го дала на Леля Джо преди години. Госпожа Лийч също имаше ключ от нашия апартамент, макар да мисля, че никога не го бе използвала.

Прекосих коридора, отключих и влязох.

— Госпожо Лийч? Аз съм, Джак Тач. Влизам, да знаете.

Последният път, когато бях стъпвал в апартамента на госпожа Лийч, беше преди година, с Герди. Оттогава насетне купчините вестници бяха продължили да растат и маневрирането между тях бе доста трудно. В спалнята светеше.

— Госпожо Лийч? Аз съм Джак, от отсрещния апартамент. Знам, че днес не е ден за пазаруване, но трябва да говоря с вас. Чуках, но не ми отговорихте, затова си отключих. Будна ли сте?

Докато си проправях път сред цялата бъркотия, започвах да се тревожа да не би нещо да не е наред. Госпожа Лийч рядко имаше посетители. Ако получеше удар или инфаркт, дори да се спънеше и паднеше, можеше да минат дни, преди някой да я открие. Може би дори седмици. Доколкото знаех, единственият ѝ контакт с външния свят бе седмичното пазаруване.

Открих я жива и здрава, седнала на ръба на леглото.

Лицето ѝ бе плашещо бледо. Бръчките по него изглеждаха, сякаш някой ги бе издълбал с длето в плътта и. Когато влязох, ме изгледа с немигащи очи. Лявата ѝ ръка бе сграбчила част от одеялото и го бе свила на топка. Дясната бе скрита някъде между чаршафите. Беше облечена с нощница, подобна на онези, които носеше Леля Джо — плисенца, дантели и коприна, открадната от нечий килер през седемдесетте. Беше боса и пръстите на краката ѝ опираха о паркета.

— Госпожо Лийч, добре ли сте?

— Добре, да… — изрече тя, след което отново потъна в мълчание. Устните ѝ обаче продължаваха да се движат беззвучно.

Да не бе получила удар?

На нейната възраст всичко беше възможно. На колко бе? Седемдесет? Осемдесет? Нямах представа. Обзе ме чувство на вина. Би следвало да зная. Тази жена практически ме отгледа заедно с Леля Джо, но въпреки това знаех толкова малко за нея.

— Искате ли да повикам лекар?

Тя не отговори, само продължи да гледа невиждащо напред, устните ѝ трепереха.

Щракнах с пръсти пред лицето ѝ. По пода се посипаха люспици мръсотия.

— Познахте ли ме, госпожо Лийч? Знаете ли кой съм аз?

— Знам какво ще се случи след това — по-скоро пропя, отколкото изговори, тя. Гласът ѝ бе тъничък, като на малко момиче. Устните ѝ се изкривиха в кратка усмивка, след което отново се изопнаха. Тя продължи: — Ти си Джак Тач, син на Едуард Тач и Кейтлин Гарджъри, момчето от апартамента отсреща, онзи, който ми носи покупките. Крадецът на книги. Това си ти.