Сърца за изгаряне [bg]

Хвърлих лопатата настрани и задърпах капака на ковчега на баща ми.

Не съм сигурен кога точно очите ми се бяха затворили, но сега не искаха да се отварят. Принудих ги и най-накрая събрах кураж да погледна във вътрешността.

Баща ми не беше вътре.

Не мисля, че очаквах да го открия там. По някое време, докато копаех, започнах да си казвам, че няма да е там, и докато си го повтарях като мантра, усетих, че става по-лесно да копая, да пълня лопатата с пръст и да продължавам надолу и надолу. Когато видях празния ковчег обаче, избухнах в сълзи и се свлякох в дупката. Джинсите ми се просмукаха с кал и дъждовна вода. Ръцете ми бяха вкопчени в страничните дъски на ковчега, тялото ми се тресеше неудържимо, а в съзнанието ми се въртяха толкова много мисли едновременно, че не намирах смисъл в никоя от тях.

Зарових лице в мръсните си длани и се разплаках. Всички емоции от последните часове търсеха начин да излязат на повърхността.

Когато най-сетне се насилих да погледна отново в ковчега, се убедих, че баща ми никога не бе лежал там. За разлика от дървото отвън, сатенената обвивка вътре изглеждаше чисто нова, само леко пожълтяла от изминалото време под земята, предпазена от херметично затворения капак. Там, където би трябвало да е главата на погребания, имаше малка възглавничка, върху която нямаше вдлъбнатина, каквато би следвало да има, ако в ковчега бе имало човек.

Кашонът бе поставен в средата.

Същият кашон, който бях видял баща ми да дава на Леля Джо.

В картонената кутия имаше две книги. Годишник от Държавния университет в Пенсилвания за 1978 година и издание с меки корици на „Големите надежди“.