Красива мистерия [bg]

Жан Ги бе виждал този поглед много пъти. В траперски хижи. В мръсни мотелски стаички. В ресторанти и бистра. На маса, над чинии с бургери poutine[83]. И над разтворени бележници.

Това правеха — обсъждаха текущото разследване. Анализираха заподозрените, уликите. Обменяха мисли, идеи, догадки.

Повече от десет години Бовоар се бе взирал в същите тези очи над същите тези очила. И макар че невинаги се съгласяваше с началника, неизменно го уважаваше. Дори го обичаше. Така, както могат да се обичат помежду си само братя по оръжие.

Арман Гамаш бе негов началник. Негов шеф. Негов водач. Негов наставник. И много повече.

Един ден, по Божията воля, Гамаш щеше да гледа така своите внуци. Децата на Жан Ги. Децата на Ани.

Бовоар ясно виждаше болката в тези познати очи. И не можеше да повярва, че самият той я е причинил.

— Забравете какво ви наговорих — каза Бовоар. — Глупав въпрос. Няма значение кой е пуснал видеото. Нали?

Колкото и да не му се искаше, последните му думи прозвучаха умолително.

Гамаш се облегна тежко назад и се вгледа в Бовоар за момент.

— Ако имаш нужда да говорим, ще говорим, искам да го знаеш.

Но Бовоар забеляза усилието на Гамаш да го каже. Бовоар знаеше, че той не е единственият пострадал в онзи ден, запечатан във видеото. Не е единственият, който все още носи бремето на преживяното.

— Щетите са нанесени, patron. Прав сте. Трябва да го оставим зад гърба си.

Гамаш свали очилата си и погледна Бовоар право в очите.

— Искам да бъдеш сигурен в едно, Жан Ги. Който и да е разпространил това видео в интернет, един ден ще отговаря за постъпката си.

— Но не пред нас?

— Тук имаме достатъчно работа, която — нека бъдем откровени — изобщо не е лека.

Началникът се усмихна, но това не прикри бдителността в кафявите му очи. Колкото по-скоро успееше да изпрати Бовоар обратно в Монреал, толкова по-добре. Вече беше тъмно, но щеше да разговаря с абата и да изпрати Бовоар още сутринта.

Гамаш придърпа лаптопа към себе си.

— Ще ми се тази пущина да работеше.

— Не — рязко се намеси Бовоар. Пресегна се през бюрото и закри екрана с длан.

Началникът го погледна изненадано.

Бовоар се усмихна.

— Извинете, но днес следобед работих по този въпрос и ми се струва, че открих проблема.

— И сега не искаш аз да прецакам всичко, така ли?

— Точно така.

Бовоар се надяваше, че гласът му звучи небрежно. Надяваше се, че обяснението звучи правдоподобно. Но най-много от всичко се надяваше, че Гамаш ще остави компютъра на мира.

И той го направи. А Бовоар го обърна с екрана към себе си.

Кризата бе овладяна. Той отново се отпусна на стола си. Хроничната болка премина в остри спазми, които се разпростряха по костите и пронизаха костния му мозък. Като коридори, които разнасяха болката до всяка част от тялото му.