Красива мистерия [bg]

— И какво трябваше да направя? Просто да кимам, да му се кланям и да му търпя глупостите? Вие го правете, ако искате, аз не мога.

В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо.

— Простете — каза Бовоар и изпъна гръб. Разтри умореното си лице, после отново погледна към Гамаш.

Главният инспектор вече не се сърдеше, но продължаваше да изглежда загрижен.

— Случи ли се нещо? Какво каза комисарят?

— О, обичайните глупости. Че вие не знаете какво вършите, а аз съм същият като вас.

— И това те ядоса?

— Да ме сравняват с вас? Че кой не би се ядосал? — Бовоар се засмя, ала ясно виждаше, че на началника не му е забавно. Продължаваше да го изучава внимателно.

— Добре ли си?

— Божичко, само да се ядосам или разстроя и веднага това питате. За толкова крехък ли ме мислите?

— Добре ли си? — повтори Гамаш. И зачака.

— О, дявол да го вземе — отвърна Бовоар и тежко се облегна на стената. — Просто съм уморен, а това място започва да ме изнервя. Само монах доминиканец липсваше. Имам чувството, че съм кацнал на друга планета. Говорят същия език като мен, но непрекъснато си мисля, че казват повече, отколкото аз проумявам, разбирате ли?

— Напълно. — Гамаш продължи да се взира в Бовоар, после отмести поглед. Реши да не дълбае повече засега. Но ясно виждаше, че нещо измъчва заместника му. И Гамаш се досещаше какво. Или кой.

Гамаш знаеше, че на комисар Франкьор не му липсват умения. И да го подцени човек бе ужасна грешка. След всичките им години съвместна работа Гамаш бе научил, че най-големият талант на Франкьор е способността му да' накара хората да извадят на показ най-лошите си страни.