Великолепно

— Според теб какво задържа Алекс? — попита Бел, докато разсеяно прокарваше пръста си по копието от „Хамлет“, което Ема бе взела със себе си от Софи.

Ема отново поднови обикалянето си из стаята, действие, което я държеше заета през последните няколко часа.

— Нямам идея. Трябваше да е тук преди два часа. Би трябвало да отнеме час и половина на Ботъмли да стигне до Уестънбърт и още час и половина да се върне. Единственото, за което мога да се сетя, е, че Алекс не е бил вкъщи. Възможно е да е отишъл да посети арендаторите. Но не би трябвало да отнеме толкова време на Ботъмли, за да го открие.

— Скоро ще дойде — каза Бел с повече надежда, отколкото убеденост.

— Надявам се — отвърна Ема. — Вече свърших по-трудната част от спасяването ти. Най-малкото, което може да направи, е да дойде и да спаси мен.

Бел се усмихна.

— Ще дойде. А междувременно сме в безопасност тук.

Ема кимна.

— Въпреки това не бих искала да съм наблизо, когато Удсайд пристигне и открие, че те няма — въздъхна тя, отиде до леглото и седна до Бел.

И тогава в тишината, нарушавана само от звука от дишането им, чуха злокобния шум от ключ, който се превърта в ключалката. Ема ахна от ужас. Ако Алекс бе дошъл да ги спаси, със сигурност нямаше да се промъква така при тях. Той вероятно щеше да заблъска по вратата, крещейки, колко глупава и безотговорна е била, но не би бил толкова жесток, че да ги ужасява по този начин.

Вратата се отвори и зад нея се появи Удсайд. Светлите му очи блестяха опасно.

— Здравейте, дами — каза той заплашително. В дясната си ръка държеше револвер.

Нито Ема, нито Бел имаха думи да опишат страха си. И двете стояха на леглото и се притискаха ужасено една в друга.

— Беше извънредно глупаво, Ваша светлост, да оставите твърде набиваща се на очи карета пред църквата. Или не сте осъзнавали, че с лейди Арабела планирахме сватба тази вечер?

— Тя не е планирала нищо, копеле — извика Ема. — Тя никога…

Удсайд затръшна вратата, мина през стаята и я зашлеви.

— Млъкни, малка кучко — изсъска той. — И да не си посмяла да поставяш под въпрос законородеността ми. Аз съм виконт Бентън, а ти си едно малко нищо от колониите.

Ема задържа ръка върху бузата си, която бързо почервеняваше и оставяше отпечатък от удара на Удсайд.

— Аз съм херцогиня Ашбърн — изсъска тя, защото не можеше да потисне гордостта си.

— Шшт — умоляваше я Бел, стискайки другата й ръка.

— Какво каза? — попита Удсайд с кадифен глас.

Ема се загледа в него бунтовнически.

— Ще ми отговаряш, когато те питам нещо! — нареди той, издърпа я от леглото и я сграбчи силно за раменете.

Ема упорито стисна зъби, когато хватката му стана по-болезнена.