Богове на измамата [bg]

Срещнаха се в болницата в Триполи, където Алис беше останала, докато Ферис отсъстваше. Когато за пръв път излезе на остъклената тераса, Ферис се разрида. Опита се да й каже какво се е случило, но се отказа и тя само го прегърна по-силно. Видя белезите по лицето и врата му; понечи да хване превързаната ръка, но се сепна, когато видя, че единият му пръст липсва — можеше да си представи останалото. Ферис не си направи труда да й разказва за последното си премеждие в Дамаск. Това можеше да почака, ако изобщо се стигнеше до него.

Хани им даде кола с шофьор и те напуснаха болницата. По планините зад тях имаше сняг и кристална синева искреше във водата. Пречистващата сила на слънцето и морето сякаш изми част от мръсотията още в мига, в който излязоха на открито. Ферис посети джамията в Триполи, където според Хани прадядо му бил шейх. Искаше да я види. Показа на Алис каменната къща, в която се е родил дядо му, и тя се усмихна. Сякаш също винаги бе знаела, че е мюсюлманин.

Следобедът се спуснаха на юг покрай брега към изгубилия блясъка си смарагд, наречен Бейрут. Хани им беше резервирал апартамент във „Финикия“ с гледка към дъгата на пристанището и снега на планината отзад. Алис закачи на вратата „Не безпокойте“ и те бавно се съблякоха един друг, като Алис внимаваше много с раните му. Заведе го до леглото и не се любиха дълго време; само се докосваха и си спомняха, оставяха любовта и желанието да се завърнат. Той я чакаше; не беше редно той да започне, тя трябваше да го пожелае. И Алис го направи.

Останаха в леглото цялата нощ и на следващия ден, поръчваха си храна от румсървиса и седяха на терасата с гледка към морето. Имаха безкрайно много време сега, нямаше закъде да бързат, нямаше защо да лъжат. Ферис — полузаспал следобеда — чу как Алис му пее приспивна песен. Млъкна, когато се разсъни, после подхвана отново, като погали къдравата му черна коса. Ферис позволи на ума си да се върне назад. В известен смисъл беше преживял историята отзад напред, но дали я беше разбрал? Мислеше, че да.