Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Не, няма да стане. Всъщност, Тубинг, самата Харла Бранно планира да се присъедини към флотата и някои разузнавателни кораби вече са прелетели тихомълком през хиперпространството на това, което се смята за Геянска територия.
Очите на Литорал Тубинг станаха големи като чаени чаши.
— Казвам ти, че положително ще има война.
— Ти си наш посланик. Предотврати я. Дай на сейшелците каквито там уверения им потрябват. Отричай, че от наша страна съществуват лоши помисли. Ако ти се наложи, кажи им дори, че ще имат сметка да си седят спокойно и да изчакат Гея да ни унищожи. Кажи им каквото щеш, но ги дръж мирни.
Той поспря, изучавайки шашардисаното изражение на Тубинг, и добави:
— Всъщност, това е всичко. Доколкото зная, нито един кораб на Фондацията няма да кацне на който и да е свят от Сейшелския съюз, както и няма да излезе в която и да е точка от реалното пространство, съставляващо част от този съюз. Всеки сейшелски кораб обаче, който се опита да ни се противопостави извън територията на съюза — и, следователно, на територията на Фондацията — бързо ще бъде превърнат в прах. Направи така, че това също да им стане пределно ясно, и ги дръж мирни. Ако не успееш, ще ти се търси строга сметка. Досега работата ти, Тубинг, беше много лесна, но се задават тежки времена и следващите няколко седмици са решаващи. Ако ни провалиш, за теб в Галактиката едва ли ще има безопасно място.
На лицето на Кодел не личеше нито склонност към шеги, нито дори дружелюбност, когато връзката се прекъсна и образът му изчезна.
С отворена уста Литорал Тубинг гледаше мястото, където допреди малко бе той.
68
Голан Тривайз се хвана за косите, сякаш опипом се опитваше да прецени своето мислене. После рязко попита Пелорат:
— В какво състояние на ума си?
— Състояние на ума ли? — разсеяно повтори професорът.
— Да. Ето ни тук — впримчени, корабът ни под външен контрол и неумолимо влачен към един свят, за който нищо не знаем. Усещаш ли паника?
На длъгнестото лице на Пелорат се изписа странна меланхоличност.
— Не — рече той. — Но не се чувствам и весел. Малко съм напрегнат, обаче не съм се паникьосал.
— Нито пък аз. Не е ли странно? Защо не сме по-разтревожени?
— Ние очаквахме нещо такова, Голан. Нещо от тоя род.
Тривайз се обърна към екрана. Оставаше си постоянно фокусиран на космическата станция. Сега тя бе по-голяма, което означаваше, че се приближават.
Като конструкция станцията не му се видя особено впечатляваща. В нея нямаше нищо, което да говори за супернаука. Изглеждаше дори малко примитивна, но въпреки това бе впримчила кораба им.
— Много съм разсъдлив в момента, Янов — каза той. — Разсъдлив и хладнокръвен! Приятно ми е да мисля, че не съм страхливец и успявам да се държа добре в напрегнати ситуации, но май съм, склонен да се самолаская. Всеки е склонен. Точно сега би трябвало да скачам нагоре-надолу и поне малко да се изпотя. Може и да сме очаквали нещо подобно, но това не променя факта, че сме безпомощни и навярно ще ни убият.
— Не мисля така, Голан — възрази Пелорат. — Ако геянците могат да превземат нашия кораб от разстояние, не биха ли могли и да ни убият по същия начин? Щом сме още живи…
— Но едва ли сме съвършено недокоснати. Казвам ти, това прекалено спокойствие… Мисля, че те са ни упоили.
— Защо?
— Изглежда, за да ни държат в добра умствена форма. Възможно е да искат да ни разпитат, а след туй вече ще ни убият.
— Ако са достатъчно разумни да искат да ни разпитат, сигурно ще са достатъчно мъдри и да не ни убиват без сериозни основания.
Тривайз се облегна назад в креслото си (то поддаде, тъй като не го бяха лишили от тази му функция) и сложи крака върху мястото, където дланите му обикновено осъществяваха контакт с компютъра. След малко рече:
— Може би ще са достатъчно изобретателни да си съчинят нещо, дето да го приемат за сериозно основание… Все пак, ако са пипали умовете ни, не са ги разръчкали много. Мулето например щеше да ни накара да искаме да отидем — въодушевени, ликуващи, с всяка наша фибра да желаем пристигането ни там — той посочи космическата станция. — Да се усещаш така, Янов?
— Определено не.
— Виждаш ли, още съм в състояние да се наслаждавам на способността си за хладнокръвни, аналитични разсъждения. Много странно! Дали всъщност мога да го определя? Да не би да съм в паника, неспособен да се изразявам ясно, луд и просто във властта на илюзията, че разсъждавам хладнокръвно и аналитично?