Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Събитието, което бе лишило Диоген от цвят, бе заграбило и способността му да спи. Пълната забрава му бе отказана. Вместо това той се въртеше в леглото си, потопен в някакво подобие на сънища: спомени от миналото, пожари, разговори, планове, животни, отровени и умиращи в ужасни мъки, с тела, сгърчени върху разпятията, риза, изтъкана от нервни ганглии, стъкленица, пълна с прясна кръв — несвързаните образи от миналото пробягваха по сцената на съзнанието му като представление с магически фенери. Диоген никога не им се съпротивляваше. Съпротивата би била безполезна, а на безполезността, разбира се, трябваше да се отвръща със съпротива. Позволяваше на виденията да го връхлитат и да се оттичат. Беше се научил на безразличие.
Всичко това щеше да се промени. В крайна сметка той даваше всичко от себе си. Онова, което го бе преследвало в ума му, най-сетне щеше да изчезне. Отмъщението към брат му щеше да е пълно.
…Докато караше, Диоген остави мислите си да се зареят трийсет години назад. Отначало — след като Онова се беше случило — се бе загубил в лабиринта на собственото си съзнание, скитайки възможно най-далеч от реалността и разсъдъка. Дори когато една малка част от него оставаше прозаична, обикновена, способна да общува с външния свят, чиято истинска същност — благодарение на Събитието — се бе разкрила пред него.
Но после бавно, много бавно лудостта сама по себе си бе загубила силата си да закриля. Тя вече не беше утеха, макар и горчива. Затова той се върна, но се чувстваше като гмуркач, който е стигнал твърде надълбоко, където въздухът му е свършил и се е устремил към повърхността само за да бъде разбит в брега.
Това беше най-лошото от всичко.
И все пак тъкмо в този момент, докато балансираше върху жестокото острие на действителността, той разбра, че има цел, която го чака в истинския свят. Двойна цел: разплащане и възмездие. Щеше да му отнеме десетилетия на планове. По правилата на вътрешния му мир то щеше да е произведение на изкуството: шедьовърът на един живот.
И така, Диоген се завърна в света.
Сега вече знаеше що за място е той и какви създания го обитават. Не беше прекрасен, съвсем не. Беше свят на болка, зло и жестокост, в който царстваше безсърдечие. Но новооткритата му цел, краят към който бе насочил целия си интелект, правеше този свят поне поносим. Той се превърна в хамелеон, който криеше всичко, всичко зад бързо сменящата се кожа на прикритост, уклончивост, заблуда, ирония, хладно отчуждение.
Отвреме навреме, когато волята му заплашваше да се срине, той откри, че някои развлечения успяваха да го разсеят, да го измъкнат от дълбините. Някои може би биха нарекли чувството, което го поддържаше, омраза, но за него това бе манната, която го хранеше, която му даваше свръхчовешко търпение и фанатично внимание към детайлите. Откри, че може да живее не просто двойствен живот, а да се въплъти в личността на половин дузина несъществуващи хора в няколко различни държави според изискванията на крайната му цел.
Беше се слял с някои от тези хора още преди години, когато полагаше сложната основа на своя майсторски план.
Пред него изникна кръстовище. Диоген забави и зави надясно.
Нощта си отиваше, но окръг Съфок все още спеше. Фактът, че брат му Алойзиъс не бе един от онези потънали в сладострастен унес, му носеше удовлетворение. Алойзиъс никога вече нямаше да спи добре. Никога. Тъкмо в този момент сигурно осъзнаваше пълните размери на онова, което той, Диоген, му бе причинил.
Планът му притежаваше силата и функционалното съвършенство на добре смазан вълчи капан. А сега Алойзиъс бе хванат между челюстите му в очакване на ловеца и на милостивия куршум в мозъка. Само че Диоген нямаше да прояви подобна милост.
Той обърна поглед към чантата на седалката до себе си. Не я беше отварял до този момент. Мигът, в който щеше да разгледа диамантите на спокойствие почти бе дошъл. Мигът на свобода, за който бе копнял от толкова време.
Защото само чрез ярката, искряща, пречупена светлина, в която сияеха цветните диаманти, Диоген можеше да се освободи за малко от своя черно-бял затвор. Само тогава можеше да събуди тези слаби, но така търсени спомени от миналото си — спомените за цвят. А от всички цветове червеното беше истинската му страст. Червено във всичките му прекрасни оттенъци.