Францисканският заговор
- Автор: Сак Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Францисканският заговор». Краткое содержание книги:
Източник: http://book.store.bg/c/p-p/m-515/id-9762/franciskanskiat-zagovor-dzhon-s...
Необяснимо, в очите на Орфео бликнаха сълзи, докато гледаше как пазачът се скрива зад парапета. Щеше му се да се смее, да плаче — заради Амата и братовчед й. Притисна шлема по-плътно до главата си и свали забралото, за да не видят околните чувствата му.
Настъпи продължително мълчание, в което никоя от двете страни ни помръдваше, ни шукваше. После Орфео дочу внезапна суматоха иззад стената, предимно пронизителни женски викове, пръхтящи около мъжки глас, раздаващ заповеди. Портата се отвори с трясък и отвътре се извиси вик:
— Къде е тя?
Амата скочи от коня си и застана, обвила шията на животното с ръка.
— Добре дошла ли съм, чичо? — запита тя огромния мечок, който прекрачи прага да посрещне пътниците. Няколко гигантски крачки и той вече беше до нея и я прегръщаше с едрите си лапи. Конят й отстъпи встрани, щом главата на Амата потъна в рошавата му сива брада. Накрая чичото все пак я пусна и я отдалечи на една ръка разстояние от себе си.
— Амата, скъпо дете. Месеци наред те търсихме под дърво и камък, но ти сякаш беше потънала вдън земя. Никой от оцелелите след нападението не бе успял да разкрие самоличността на злосторниците.
— Бях държана като пленница в Асизи в продължение на няколко години. Историята е дълга и не особено ведра. Но ето че сега съм тук и съм свободна.
Граф Гуидо я хвана за ръцете и поклати глава.
— Тъгувах по теб, колкото и по собствената ми дъщеря Вана. Загубихме и нея, близо година след като ни бе отнета и ти.
— Сир Якопо ми разказа. Сигурно ти е било ужасно тежко.
Мъжът се огледа и сякаш за пръв път забеляза и спътниците й от кервана. Погледът му подскочи от лице на лице и Орфео вдигна забралото си. Накрая кървясалите кафяви очи се спряха на каещия се, който седеше в окаян вид и смъртноблед на капрата.
— Сир Якопо — подхвана със скръбен глас той. — Как сте?
— Всичко е наред. — Якопоне успя да се усмихне. — Минах през ада, suocero mio, но успях да се върна.
— Дойде денят да заколим угоеното теле — провикна се графът към хората си на портала. — Господин управителят да се залавя за работа незабавно. — Грабна юздите на коня на Амата и като обви свободната си ръка около кръста й, почти я поведе, почти я понесе към замъка. Раменете на Амата се затресоха и тя най-сетне се отпусна и зарида.
Орфео също слезе от седлото и ги последва. Пътьом дочу откъслеци от разговора, който течеше помежду им.
— Не бях сигурна…
— Пфу! Бонифацио е едно тлъсто волско лайно. Всички бяхме наясно…
Насред приказката граф Гуидо спря и се вгледа в обляното й в сълзи лице. Отсече с категоричен глас:
— Баща ти страдаше всеки божи ден, задето те наказа. Постъпи както смяташе за редно, но сърцето му се късаше. За него ти беше най-безценното съкровище на света и той не знаеше как да постъпи, когато Бонифацио опозори неговата перла. Така си и отиде — без да прости на чичо.
Амата пак се отпусна в прегръдките му, зарови глава в рамото му. Поглеждайки към нея, Гуидо забеляза разтакаващия се зад гърба им Орфео и вдигна ръка във властен жест.
— Вкарай конете в конюшнята, човече. Слугите ще ти покажат пътя. Не надавай ухо в разговорите на господарката си.
— На… — понечи да възрази Орфео. Очакваше Амата да каже, че е неин специален приятел, а не просто наемна охрана, но тя дори не вдигна глава. Накрая видя как откарват каруцата встрани и един от слугите помага на Якопоне да се придвижи към приемната зала. Орфео пое юздите на коня на Амата и тръгна след каруцата. Графът подсвирна на дребничко русоляво момиченце на около седем-осем години.
— Ела тук, Терезина. Дядо ти е приготвил голяма изненада.
Якопоне протегна вкочанените си крайници в широкото легло на своя тъст край огъня в голямата зала на замъка. Топлината на пламъците и изтощението от продължителното пътуване го унесоха в дрямка.
Двамата с Вана се бяха запознали именно в тази стая. Каещият се затвори очи, за да си я представи такава, каквато я видя в онзи ден, облечена в проста зелена роба, с покрита със забрадка глава. Тя почти не го погледна, бе забила очи в пода, а той разговаряше предимно с родителите й, обсъждайки условията на сватбата. Колко различно бе това скромно селско момиче от дръзките жени, които бе срещал в Тоди. Липсата на изящни обноски едновременно му се хареса и го смути: щеше да се наложи да пообработи острите ръбове, преди да може спокойно да я показва пред обществото. Но естествената й красота, допълнена от подходящи накити и одежди, би била сияен камък и предимство в кариерата му. Търговците в града щяха да се тълпят в дома му заради едничкото удоволствие да целунат младата й ръка, докато сипят комплименти, макар и кожата й да бе потъмняла от слънцето.